Урокът от нейната смърт [bg]

Доста момичета наричат безобразно сексуалното поведение на Джени, но под възмущението им прозира завист.

Много студенти твърдят, че са я смятали за търсеща, неуравновесена, нещастна. Няколко момичета дават сходни версии на един и същ случай: късно една вечер Джени била седнала сама в подножието на стълбището. Тя плачела и бетонните стени отеквали от гласа й. Чували се ужасни, печални вопли. „Толкова съм самотна…“ доловила една студентка. Друга, от долния етаж, чула: „Ако той беше мой…“.

Не била религиозна и никога не посещавала църква в Ню Лебънън. Имала касети с музикални записи на „Ню Ейдж“ и гердани с кристали, но почти не проявявала интерес към спиритуализма или окултното. Студентите дават противоречиви сведения за взаимоотношенията й с нейните родители. Джени се държала хладно към майка си. От друга страна, общуването с баща й било бурно. Понякога по телефона тя му казвала особено пламенно, че той й липсва и че го обича. Друг път с тръшване затваряла телефона и заявявала: „Какъв негодник“.

Бил Корд пуска монетата на масата и загребва своите индексни картончета, обмисляйки всички тези факти, и се опитва да си представи убиеца. Но вижда печално малко. Далеч, далеч по-малко отколкото обрисувания портрет в „Реджистър“ (който донякъде го вбеси, защото се съмняваше дали някога би могъл да създаде такъв жив образ на престъпник). Собствената техника на Корд за портретиране, тази на Националния център за криминален анализ, е нанесена върху пожълтял лист хартия, забоден на корковото табло зад бюрото му. Това е дълъг процес на въвеждане на обемисти факти, подреждането им в модели, оценяване на престъплението и накрая изграждане на криминалния портрет и неговото избистряне. (Той знае, че процедурата включва и един оптимистичен, краен етап: арестуването на убиеца — етап, изглеждащ отчайващо недостъпен в този момент, осем дни след като бяха открили смирено опънатото тяло на Джени Гебън сред изкаляни зюмбюли край онова мрачно, застинало езеро.)

Корд знае много подробности за Джени Гебън. Знае, че Брайън Оукън го е излъгал, както навярно и професор Сейлс. Знае, че две момчета са се навъртали близо до язовирната стена малко преди смъртта й и едното от тях може да е имало нож. Следата изстива и има още толкова много да се научи. Още разпити, още факти за откриване… Макар че тайничко в себе си се чуди: дали той всъщност не е затънал, надявайки се някакъв портрет на убиеца просто да се спусне от небето, и то ясен като снимката на Джени, която си е залепил от вътрешната страна на куфарчето?

Бил Корд тършува из своите картончета.

Той предполага много неща и малко знае. В ръцете му се намира маса информация, но истината се намира някъде сред самите факти, в пролуките на познанието му, подобно на сенките между прелистваните картончета. Корд вижда само мрак, гъст като водите на Блакфут Понд. Не вижда по-надълбоко от отразените двойни луни по колието на едно момиче.