Сребристи сенки [bg]

Анджелина отпусна глава върху рамото на Трей.

— По-добре да не й причиняват болка. В противен случай аз ще им покажа на тях какво значи истинска болка, когато всички дружно нахлуем да я измъкнем от онзи затвор.

— Всички дружно ли? — попита развеселено Маркъс.

Еди бе надянал най-свирепото си изражение, тип мини — Дмитрий.

— Нали не си мислиш, че ще ви оставим вас двамата да действате сами?

Потиснах усмивката си.

— Мисля, че учебният срок още не е свършил, а и нали най-важната ти задача е сигурността на сладкишчето.

— Само още за седмица и малко — обади се Джил. — А и в момента само се явяваме на изпити. Вие можете да вземете един от дампирите. Всъщност двама от тях. Анджелина може да остане с мен.

— Хей! — възкликна Анджелина. — Защо аз да не мога да отида и да изритам някой алхимистки задник?

— Защото ти си единствената от нас, която реално не е завършила гимназия — осведоми я Еди.

— Но всички вие сте назначени да охранявате Джил — напомних им. — И ще останете с нея, поне засега. Двамата с Маркъс нямаме нужда от охрана, за да посетим няколко купонясващи хлапета, студенти в Аризонския университет.

Изражението на Еди отразяваше вътрешната борба, която водеше.

— Ами после? Какво ще стане, след като разберете къде е Сидни?

Досещах се какво преживяваше. Той се разкъсваше. Мисията му — и сърцето му — го свързваха с Джил. Но и Сидни беше негова приятелка и той още се чувстваше виновен, задето не бе успял да я спаси, когато я отвлякоха.

— Не зная какво ще стане. Дотогава учебната година може би ще е свършила и всички ще се върнем в кралския двор. — Потупах го по рамото. — Засега грижите ни са Карли и Кийт. Когато минем да следващия етап… е, тогава ще измислим нещо.

Еди не изглеждаше доволен, но всъщност не съществуваше вариант, който напълно да го устройва. Ако утре дойде с нас, щеше да се разяжда от вината, че е изоставил Джил. Откъдето и да се погледне, ситуацията не беше лесна за него.

Маркъс си тръгна рано, след като се уговорихме за утрешното пътуване до Темпи. Другите останаха още малко, тъй като изгаряха от желание да узнаят какво се бе случило през последните няколко седмици. Аз прескочих подробностите за последните ми разгулни изяви в двора — прекалено ме беше срам да им призная, че едва не загубих Сидни. Единствено Джил знаеше истината, но тя никога нямаше да ме издаде. Обаче все пак издаде нещо.

— Хей, Трей — подхвана тя с дяволити пламъчета в очите. — Може би не е зле да дадеш на Ейдриън онова много важно писмо?