Тайната на забранената книга [bg]

Пристъпих в задното фоайе на жилището на Баронс, захлопнах вратата зад себе си и го заобиколих в недоверие.

— Чакай да изясним нещата! Ние току-що влязохме с взлом в помещение, в което е поместена частната колекция на някакъв мафиот, и откраднахме нещото, за което той вярва, че е истинският извор на властта му? И защо?

— Защото, госпожице Лейн, Копието на съдбата има друго име — Копието на Люин или Луизне, Пламтящото копие. И изобщо не е римско оръжие, а е било донесено в този свят от Туата Де Данан. То е Светиня на Сийли и по случайност е едно от двете познати на хората оръжия, които могат да убият Фае. Всяко Фае. Без значение от кастата. Дори за самата кралица се говори, че се страхува от това копие. Но ако искаш, можеш да звъннеш на О’Баниън и да видиш дали ще ни прости, ако го върнем. Може ли, госпожице Лейн?

Стиснах копието.

— Това може да убие Многоустото нещо? — попитах.

Той кимна.

— И Сивият мъж също?

Отново кимна.

— Ловците?

Трето кимване.

— Наистина? — вдишах.

— Наистина.

Свих очи.

— Имаш ли план как да се справиш с О’Баниън?

Баронс се пресегна покрай мен, включи ярката лампа в преддверието и изключи външните прожектори. Уличката зад прозореца потъна в мрак.

— Върви си в стаята, госпожице Лейн, и не излизай повече — по никаква причина. Докато не дойда за теб. Разбираш ли ме?

Нямаше никакъв начин да седна някъде и пасивно да очаквам смъртта си и му го казах.

— Няма да се кача горе и да се свивам…

— Сега!

Изгледах го свирепо. Мразех, когато ме отрязваше с една от онези негови кратки команди. Имах новини за него. Не бях като Фиона да вехна по трохите на привързаността му, склонна да отстъпва пред всяко негово искане, за да ги получи.

— Не можеш да ми нареждаш, сякаш съм Ф-… — Този път бях доволна, че ме прекъсна, преди да се издам, че съм подслушвала.

— Имаш ли да ходиш някъде другаде, госпожице Лейн? — попита той. — Това ли е? — Усмивката му ме смрази. Беше оформена сякаш от задоволството на мъж, който знае, че жената е точно там, където той я иска. — Ще се върнеш в „Кларин“ и ще се надяваш Малусѐ да не те търси? Имам новини за теб, госпожице Лейн. Може да плуваш в езеро от светена вода, облечена в рокля от чесън, да отказваш покана с цяло гърло и това да не спре вампир, който се е нахранил обилно и достатъчно скоро. Или ще опиташ нов хотел, с надеждата там да няма човек, на когото О’Баниън да плаща? Не, сетих се. Ще се върнеш у дома в Джорджия. Така ли? Не искам да те разочаровам, госпожице Лейн, но мисля, че е малко късно за това.