На крачка от гроба [bg]

Насред тези покъртителни викове чух как Боунс убедително говори на момичето, как го уверява, че е на сигурно място и че повече никой няма да го нарани. Скоро писъците се превърнаха в хлипане.

— Може да отнеме известно време — делово рече Тара. — Ще се погрижи тя да си спомни всичко, а после ще й вмени умствена забрана да се самоубива. Понякога се случва след такива преживявания.

— И преди ли го е правил? — попитах глуповато. — Водил е травматизирани момичета при теб?

Тара отпи от кафето си.

— В града управлявам приют за малтретирани жени. Обикновено не водя никоя от тях тук, ала се случва понякога някоя да се нуждае от допълнителни грижи. Когато имат нужда от специални допълнителни грижи, се обаждам на Боунс. Радвам се, че най-сетне мога да му върна услугата. Дължа му живота си, но той навярно вече ти е разказал за това.

Изгледах я озадачено.

— Не, защо мислиш, че ми е казал?

Тя ми се усмихна многозначително.

— Защото преди не е водил момиче тук, дете. Поне не някое, което да не се нуждае от помощта ми.

Е, това ме зарадва, но прикрих емоциите си.

— Нещата не стоят така. Ние, ъ-ъ, един вид работим заедно. Не сме, ъ-ъ, искам да кажа, че е твой, ако го искаш! — Ето така завърших откаченото си плямпане.

От горния етаж долетя гневно ръмжане и не момичето го бе издало. Свих се, но вече бе прекалено късно да си върна думите назад.

Тара ме изгледа с твърд и непоколебим поглед.

— Съпругът ми ме биеше. Страх ме беше да го напусна, защото нямах пари и имах малка дъщеричка, ала една вечер той ми подари това. — Тя посочи белега на слепоочието си. — И му казах, че всичко е приключило. Беше ми писнало. Той плака и каза, че не искал да го направи. Казваше ми това всеки път след като ми посегнеше, но дявол го взел, определено искаше да го направи. Никой не те удря, освен ако не го иска. Е, той знаеше, че съм сериозна, казвайки, че ще го напусна, затова онази нощ ме причака зад колата ми, докато бях на работа. Смяната ми свърши, отидох на паркинга и той стоеше там и се усмихваше, докато насочваше оръжие право към гърдите ми. Чух изстрел и си помислих, че съм мъртва… но тогава видях това бяло момче, приличащо на албинос, стиснало мъжа ми за гушата. Попита ме дали искам той да живее и знаеш ли какво отвърнах аз? Не.

Изгълтах кафето си на един път.

— Не очаквай от мен да те съдя. По мое мнение той си го е заслужил.

— Казах „не“ заради дъщеря си, за да не се страхува от него така, както аз се страхувах — рече Тара и взе чашата ми, за да я напълни отново. — Боунс обаче не счупи просто врата му ей така и след това да си замине. Измъкна ме от апартамента ни, гъмжащ от бълхи, настани ме в безопасно жилище и най-сетне аз се сдобих със свой имот и открих приюта. Сега аз помагам на жени, които няма към кого да се обърнат. Понякога Господ има чувство за хумор, не смяташ ли?

Това ме накара да се усмихна.

— Може да се каже, че аз съм самото доказателство за това.

Тара се приведе напред и сниши глас.

— Казвам ти всичко това, защото той явно се е привързал към теб. Както казах, той не води никого тук.

Този път не възразих. Нямаше смисъл, а и не можех да й кажа, че присъствието ми бе повече плод на необходимостта, отколкото на желанието.

Нещо, което момичето горе казваше, привлече вниманието ми.

— … накара ме да се обадя на съквартирантите си. Казах им, че съм срещнала старо гадже и че ще живеем заедно, но това беше лъжа. Не знам защо го казах, чух как думите излизат от устата ми, но не исках да ги изричам…

— Всичко е наред, Емили. — Гласът на Боунс бе нежен. — Вината не е била твоя, те са те принудили да го кажеш. Знам, че ти е трудно, но помисли. Видя ли друг, освен Чарли и Дийн?

— Държаха ме в онзи апартамент през цялото време, но никой друг не идваше. Сега трябва да се измия. Чувствам се толкова мръсна.

— Всичко е наред — отново рече той. — Тук ще си в безопасност и аз ще издиря всички негодници, които са ти причинили това.

Прозвуча, като че той вече е на прага, когато тя извика:

— Чакай! Имаше още някой. Чарли ме заведе при него, но не знаех къде сме. Все едно мигнах и веднага след това се озовах в онази къща. Спомням си, че стаята беше голяма, с дървени подове и тапетите бяха синьо-червени с индийски десен. Имаше един мъж, той носеше маска. Така и не видях лицето му, през цялото време нея свали…