Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
Последвалото мълчание беше доста неловко.
— Сигурен съм, че и двамата можете да изведете хората си от колоната — каза Кир. — Но ако ви позволя да го направите, другите със сигурност ще ви избият, когато разберат какво сте намислили. Дори да сте прави, войниците няма да излязат по своя воля. Не искам наемници, които се чувстват като роби!
Тонът му се беше повишил и гневът му надделя над мълчаливата борба между двамата военачалници.
Клеарх погледна принца и се отпусна на коляно — жест, който накара Менон да завърти очи и който не остана незабелязан от останалите.
— Справял съм се с подобни ситуации и преди. Нека първо поговоря с тях. Ако се проваля, Менон може да се опита да изведе групата си. Може да се получи, а може и да се стигне до разправии и насилие. Така или иначе, дай ми първо шанс да опитам сам.
— Те изпитват страхопочитание към спартанците — каза Кир. — Всичките ми хора те познават. И всички гърци се обръщат към теб. Нима всичко е само мит? Или има нещо повече от дисциплината и умелото въртене на меча?
Клеарх се усмихна.
— В Спарта не издигаме паметници, статуи и градски стени. Ние сме стените. Ние сме паметниците. Аз съм спартанец и всички спартанци ме познават, защото съм един от тях. — Той сви рамене, когато останалите го изгледаха неразбиращо. — Някои са родени водачи. Други са просто родени. В Спарта тренираме както тялото, така и ума. — Той се усмихна, сякаш си припомняше нещо. — Може би защото умът е също толкова важен, колкото и тялото. Така че нека опитам. Позволи ми да обсъдя проблема с тях. Преди отделянето, преди кастрирането и бичуването. Моля те. Продължи напред с персите и обоза към мястото, където ще прекараме вечерта. Давам ти думата си и се кълна в Арес. Ще дойда, освен ако не ме убият.
— Добре — каза Кир.
Най-голямата чест, която можеше да отдаде на Клеарх в момента, беше да продължи напред, сякаш смята въпроса за решен. Хилядите мъже и жени от обоза ги бяха настигнали, докато водеха този разговор, и гледаха объркано седящите редици, които вече спореха и жестикулираха гневно. Докато минаваха покрай тях, някои жени подвикваха на мъжете, които познаваха, но те ги пренебрегваха или само свиваха рамене.
Няколко десетки ездачи препуснаха покрай редиците. Кир видя сред тях младия Ксенофонт и спътника му Хефест. Конниците спряха и водачите им казаха нещо на седящите гърци. Сцената беше съвсем обикновена и в същото време нова и ужасна. Неговите наемници отказваха да следват заповедите му. В гърдите му сякаш зейна кухина. Кир поклати глава, смуши коня си и потегли напред.
— По залез-слънце, Клеарх — извика той през рамо. — Виното е от мен.
Клеарх погледна хората си и каза:
— Чухте го. Хайде.
Менон понечи да каже нещо, но Проксен го бутна по рамото, докато минаваше покрай него, и моментът беше пропуснат. В различни настроения, от гняв до мрачно примирение, те оставиха Клеарх да се оправя сам.
Клеарх застана пред войниците. Отначало някои започнаха да хвърлят камъни по него, за да го прогонят, но спартанците му сложиха край на това с гневни думи и жестове. Самият Клеарх трябваше да се намеси, за да спре сбиванията на горещия пясък. Под палещото слънце всички вече ги мъчеше жажда и дишаха тежко като хрътки.
— Войници — започна той. — Съберете се и ме изслушайте, но не проливайте кръв в тази лишена от живот пустиня. Тук не расте нищо освен кости. Нима искате да останете за вечни времена на такова място? Не. Тогава защо крещите и заплашвате онези, които до вчера бяха ваши братя?
Войниците отговориха с викове, но Клеарх със задоволство видя, че го приближават. Той имаше силен глас и знаеше, че може да бъде чут от хиляди, но само ако са се събрали около него, сякаш слушат театрално представление.
Зачака ги да приближат, като им махаше и в същото време мислеше. Кир вече се беше отдалечил заедно с Оронт и Арией. Останалите военачалници ги бяха последвали, оставяйки спартанеца сам да успокоява хората, които се чувстваха предадени. Клеарх се зачуди как ли ще успее да постигне това.
Отначало войниците приказваха и пристъпваха. Някои вече бяха ужасени от онова, което бяха започнали, а други се бяха отърсили от страховете си и се чувстваха още по-убедени в правотата си. Те спореха, крещяха си и се заплашваха един друг, но кръгът тишина около Клеарх постепенно започна да се разширява, докато не обхвана всички. Спартанецът стоеше пред тях и по лицето му се стичаха сълзи. Когато всички замълчаха, той избърса очи с почти гневен жест.