Синовете на Спарта [bg]

16

На шейсет мили след Тапсак теренът само за един ден се превърна в пустиня — храстите и тревата оредяха и се смениха с все по-обширни площи пясък, докато накрая в далечината не се появиха първите дюни, трептящи в маранята. Не подминаваха нито една река, без да напълнят всяко буре и мях. Картите показваха реките като тъмни нишки, но не бяха толкова точни, колкото му се искаше на Кир, особено когато от тях зависеше оцеляването им. Във Вавилон беше късно лято и жегата бе като жива, огнен език, който се стрелкаше и облизваше маршируващите мъже.

Клеарх беше усетил как настроението сред редиците започва да се разваля. Личеше си по мърморенето на войниците и по начина, по който поглеждаха крадешком към Кир. Новината най-накрая се беше разчула. Никой от тези мъже, било то грък или персиец, не се бе съгласявал да му се плаща, за да се изправя срещу безбройните войски на Великия цар.

Чувството за братство, развито през месеците на тренировки и през дългия поход, сякаш се разкъсваше като гнил плат. Естествено, всяка вечер в лагерите избухваха сбивания. Комбинацията от мъже, пари, вино и оръжия беше опасна. Разприте по време на поход бяха много по-необичайно нещо, особено когато се стигна до масов сблъсък, завършил със смъртта на двама персийци и четирима гърци. Още по-лошото беше, че хората отказваха да кажат какво е причинило сбиването. Клеарх дори не беше сигурен, че знаят. Войниците бяха гневни и гневът им растеше с всеки ден, това беше в основата на всичко. Той предупреди отново офицерите си за жегата и как може да се отрази тя върху настроението. Обясняваше на навъсените полкове как трябва да измиват старата пот, за да не им излизат циреи. Раздаваше хиляди заповеди, за да насочва негодуванието им към себе си, вместо един към друг. Въпреки това настроението ставаше все по-мрачно.

Минаха още шест дни, през които вървяха на югоизток в пустините, оставяйки след себе си последните центрове на търговия и цивилизация. На седмия ден целият гръцки контингент спря в подножието на един хълм и остави персийските полкове да продължават сами. Офицерите им препускаха изумени пред редиците и крещяха заповеди. В отговор войниците продължаваха да стоят като мулета, запънали крака в пясъка и стиснали зъби. Персите ги поглеждаха през рамо и продължаваха напред, докато накрая и те спряха, докато офицерите им не решат какво да правят. Колоната стоеше на обедното слънце, което гореше кожата като удари на камшик. Гръцките полкове не обръщаха внимание на командите и заплахите на офицерите си. Вместо да ги изпълняват, те седнаха, въпреки че от нагорещения пясък им излизаха мехури.

Кир се върна от началото на колоната, пред която съгледвачите все още продължаваха напред, и извика Арией. Персийският генерал допадаше повече на войниците от Оронт. Арией обикновено се движеше в компанията на млади мъже, подбрани заради красотата си. Един от тях го съпровождаше и сега, като изтича да задържи коня му, когато Арией скочи на земята, за да се просне пред принца. Кир го спря с вдигане на ръка.