Синовете на Спарта [bg]

Клеарх кимна и изръмжа одобрително, както направиха и мнозина други гръцки пълководци. Те зачукаха с юмруци по масата в израз на подкрепа и надигнаха гласове, подканвайки другите да последват примера им. Кир видя, че Арией прави същото и го приветства, докато пълнеше чашата си. Това не беше голяма изненада. Трудно беше да се устои на настроението в залата. Кир се замоли нещата да останат така.

Докато говореше, не смееше да погледне Оронт, макар че всяка жила в него се напрягаше да обърне главата му само колкото да зърне какво е въздействието на думите му върху него. Като най-старши Оронт можеше да повлече всички останали перси със себе си. Или ако не приемеше, можеше да посее зърно, от което да поникне лоза, която да задуши всички.

— Ще отречете ли правото ми на предизвикателство? — остро попита Кир.

Знаещите персийски гърци извикаха два пъти, че няма да го направят, и дружно застанаха в негова подкрепа. Някои перси се присъединиха към тях. Най-накрая Кир си позволи да хвърли поглед към Оронт и видя, че много други също го гледат и чакат реакцията му, преди да решат чия страна да вземат. Макар Оронт да беше със сравнително слабо телосложение и да не можеше да се нарече луда глава, в този момент ясно си личеше, че е истински лидер на офицерите. Те го гледаха по същия начин, по който гледаха Клеарх, и никой не можеше да каже какво общо има между тях двамата освен тази проста истина.

Оронт го гледаше с широко отворени очи и леко увиснало чене. Изглежда, изобщо не бе подозирал цялата истина за големия поход. Кир усети как възбудата му спада, когато видя, че не е спечелил масата и че няма да го направи, докато този човек оказва съпротива. Но все пак не беше страхливец и реагира с директна атака, като извика името му през шума в залата.

— Оронт! Баща ми лично те издигна на поста ти. Ти си положил клетва към него — и към мен като командир на войската.

— Както и към брат ти — отвърна Оронт.

Думите му почти се изгубиха в глъчката, но Кир ги чу. Веждите му се свъсиха и той усети как лицето му потъмнява и се изчервява. Клеарх и Проксен бяха обсъдили какво трябва да се направи с всеки, който откаже да се подчини.

Кир не искаше да види Оронт в локва от собствената му кръв, но стисна зъби и се зарече, че ще стигне и дотам, ако бъде принуден. Вече нямаше връщане назад. Щеше да поправи всичко, когато станеше цар. Ако се наложеше, щеше да плати кръвнина на семейството му. Това щеше да означава още един дълг на негово име, още едно нещо за поправяне.

— Ще отречеш ли правото ми на предизвикателство? — тихо попита Кир.