Плясъкът на крилете му [bg]

Чувствата на Кейл по отношение на плана бяха странно смесени. Той всъщност съвсем не беше лош. На мястото на Кон самият той не би постъпил много по-различно. В края на краищата, оказваше се, че Кон не е просто едно аристократче с твърде много привилегии. Той изглежда беше изразил симпатия към позицията на Артемизия срещу идеята на краля (дразнещо показвайки още повече здрав разум), но Кейл осъзнаваше, че Кон няма друг избор освен да атакува, ако иска да остане главнокомандващ, и се беше справил доста добре със съставянето на свестен план. Който въпреки всичко бе прекалено рискован.

— Проблемът на решителните битки — заяви не за първи път ИдрисПюк — е, че решават нещата.

— Ако ти се отвори възможност — каза Кейл, — би могъл да му предложиш да задели още две хиляди души, които да останат в Шаленберг, просто за в случай че нещата се скапят. Защото загуби ли, това ще е всичко, което ще стои между Изкупителите и нас, и много търчане и крясъци.

По-късно, на път към Артемизия, той се отби да види брата на Арбел, Саймън. Досега беше избягвал това посещение, не поради липса на привързаност — беше спасил момчето от изолацията и презрението, задето не може да чува или да говори, — а защото хем се страхуваше, хем отчаяно копнееше да види сестра му.

Прекара няколко часа в разговори със Саймън посредством неговия неохотен и намусен помощник Кулхаус. Някога Кулхаус беше нископоставен държавен служител във вманиачения по ранговете Мемфис, не защото му липсваха способности, а защото баща му беше мердапи — човек, който отнасяше изпражненията и урината от дворците на Матераците. Кулхаус се състоеше от две части негодувание и три части интелигентност. Именно Кулхаус беше съставил за броени дни изразителен език от краткия списък със знаци, дадени му от Кейл, който се основаваше на простата жестомимична система, използвана от Изкупителите, за да направляват атаката, когато е нужна тишина. Кейл и Хенри Мъглата я бяха развили малко с цел да правят обидни забележки за монасите около себе си по време на умопомрачително скучните тричасови меси в Светилището.

— Бих искал да вземам назаем Кулхаус за около час дневно.

Опитът да ядоса Кулхаус, намеквайки, че е нещо като полезна домакинска вещ, беше умишлен. Трите момчета винаги се бяха забавлявали да го дразнят („Ако беше яйце, Кулхаус, какво би предпочел, да те изпържат или да те сварят?“) Те биха могли да са приятели и съюзници — и би трябвало да са, — но не бяха. Такива са момчетата.

Саймън виждаше, че преводачът му е ядосан — за това не беше нужно много. Отношенията им на господар и слуга бяха неловки, равновесието на силите се колебаеше поради зависимостта на Саймън от него, за да има връзка със света — нещо, срещу което той често негодуваше, — и напълно оправданото чувство на Кулхаус, че е предназначен за по-велики дела от това да бъде говореща кукла. Предложението да му плащат повече обикновено го успокояваше, но само временно.

— Значи утре в шест — каза Кейл и тръгна по ниските коридори, където така се бе опозорил при последното си неканено посещение. Какви неописуемо смесени чувства се гърчеха в душата му: ужас и надежда, надежда и ужас. А после — макар че би могъл да направи същата визита петдесет пъти и никога да не се срещнат — тя се появи пред него. Беше решила да заведе сина си да види Саймън, който се радваше на бебето, защото то не можеше нито да се страхува от него, нито да го съжалява. Сърцето на Кейл подскочи в гърдите, сякаш искаше да се изтръгне от тялото му. В продължение на миг двамата се взираха един в друг — кипналото море край нос Рат не бе нищо в сравнение с това. Не беше нито любов, нито омраза, а някаква бурна хибридна емоция, грозна и неспокойно жива. Бебето размаха щастливо ръчичка, после изведнъж лепна уста върху бузата на майка си и започна да издава силни мляскащи звуци.