Плясъкът на крилете му [bg]

— Таратанци! — сопна му се тя. Бе чула този израз предната неделя на плаца за тренировки и не съзнаваше напълно колко е вулгарен. Това не беше фраза, която една маркграфиня да използва в разговор с маркграф, особено пък ако става дума за шах. Той се опули, стреснат от избухването ѝ, но си придаде вид на учтива неувереност.

— И какви са причините да мислиш така, скъпа?

— Няма причини. Просто шахът има правила, а животът няма. Не може да изгориш офицера на противника си — нито пък да го намушкаш или да излееш кофа вода върху дъската, или да играеш, след като не си ял три дни. Колкото и ум да е нужен, за да го играеш, това е само една тъпа игра. А за да водиш битка — заяви тя — е нужен ум, сто пъти по-добър, отколкото за всяка тъпа игра. — Държеше се толкова грубо, защото се чувстваше гузна, че ѝ се иска да тръгне на война.

Съпругът ѝ се замисли върху това за момент.

— Да се надяваме, скъпа, че някога в бъдеще ще получиш шанса си да изколиш толкова от нашите приятели и съседи, че да задоволиш амбицията си.

Тя не му говори три дни — но накрая, необичайно, не той беше този, който отстъпи.

Артемизия изпитваше тайно облекчение, че когато бе настъпил моментът да си играе с истинска смърт и разруха, нямаше никакъв друг избор освен да прави онова, което ѝ се искаше най-много на този свят. Крайността на Изкупителите прочисти съвестта ѝ.

На военния съвет в Испански Лийдс (презрението на Кейл към него бе не по-слабо от желанието му да присъства) пристигна внезапно искане за решителни действия от страна на самия крал. Непоносимо било, каза той, че Изкупителите са заграбили толкова земя; той нямало да търпи това, нито пък народът му, и искрено вярвал, че съюзниците му ще заемат същото становище.