Плясъкът на крилете му [bg]

— Все още не разбирам — каза със смях Кейл — как си станала толкова добра. Мен цял живот не са ме учили на нищо друго.

— Може би съм по-талантлива и умна от теб.

— Съмнявам се — заяви той. — Не съм срещал по-талантлив от мен.

Тя избухна в смях.

— Не знам какво толкова смешно има — каза той с усмивка.

— Ти. Нищо чудно, че никой не те харесва.

— Някои ме харесват. Но не са много, вярно е — призна той. — Е, и как го постигна?

— Играех.

— Това всички деца го правят. Дори ние играехме някога.

— Аз играех различно от всички.

— Кой се фука сега?

— Не се фукам. Истина е.

— Продължавай тогава.

— Още като съвсем малка гледах как си играят другите деца — те просто правеха нещата посвоему. Но в живота не е така; знаех го още на петгодишна възраст. Затова взех едно старо тесте от картите на мама и започнах да си пиша разни неща на тях: най-добрият ти генерал пада от коня и си счупва врата, шпионин открадва плана ти за атака, гръмотевица кара вражеските коне да препуснат бясно, внезапно ослепяваш.

Кейл се засмя пак.

— Вземам си думите назад. Ти си по-умна от мен.

— Не е въпрос на ум. Просто не пропускам нищо. Също като всички, и аз виждам каквото искам да видя — само дето знам, че съм такава, затова понякога мога да се накарам да видя нещата такива, каквито са. Но само понякога. Виж, това би било наистина умно — да виждаш нещата, каквито са, през цялото време.

Тук обаче тя грешеше; времето щеше да го покаже.

И така, стана точно каквото може да се очаква. Той ѝ разказа за Светилището и за живота си там (не всичко, разбира се; някои неща е по-добре да останат неизречени), и тя едва не се просълзи, докато слушаше какво е изтърпял, което естествено беше много удовлетворително за Кейл. Говореха, разхождаха се и се целуваха — нещо, в което, за нейна изненада, той беше озадачаващо добър. За голямо възмущение на прислугата си, тя го доведе в малката къщичка, която бе наела недалеч от Баундъри парк и — малко гузно, макар и не много — прекара няколко часа, отнасяйки се като безсрамен звяр с тялото на младия си любовник. На някакво ниво осъзнаваше, че той е далеч по-добре запознат как да я докосва, отколкото предполагат възрастта и историята му. Но подозренията ѝ бяха изтикани на мястото, където отиват всички неудобни подозрения — в дъното на ума. Там те се присъединиха към всичките ѝ други тревоги и срамове, включително онова, за което се чувстваше най-гузна — че е дълбоко развълнувана от увереността на Кейл, че няма да има споразумение с Изкупителите да останат от другата страна на Мисисипи в замяна на пари или още отстъпени територии. Те идваха, и нищо нямаше да ги спре освен силата. Осъзнаването, че е искала война, я ужаси, защото отлично знаеше, че тя ще донесе ужасна болка и страдания навсякъде, и най-вече на хората, за чиято защита бе създала малката си армия. Макар че се бяха оказали жилави, фермерите и дърводелците, които съставляваха армията ѝ, се интересуваха от крави и ечемик, а не от война. Онова, в което тя бе най-талантлива, което я вълнуваше най-силно, към което изпитваше най-голяма страст, представляваше упражнение по кръв и страдания — макар че не това я привличаше към битките, а удоволствието от опитите да контролира неконтролируемото. Има някои мъже и поне една жена, за които животът няма смисъл — освен ако най-ценното от всичко, самият живот, не е заложен на карта. Какъв е смисълът на шаха, негодуваше тя пред съпруга си, докато бе още жив. Той прекарваше часове над дъската и твърдеше, че това е игра, толкова пълна с капани и тънкости, че отразява най-дълбоките и най-сложни нива на човешкия ум.