В здрача на вторник [bg]

В спалнята имаше малко двойно легло, прилежно оправено, с поставени отгоре му възглавница за спане и олекотена завивка, и стол край прозореца. Под него имаше чифт домашни пантофи, на вратата беше окачен раиран халат, дъската за гладене беше разтворена, а отгоре й стоеше ютия с навит около нея кабел. На нощното шкафче имаше лампа, а до нея книга с пъстри корици — разкази за Дивия запад. Когато Фрида, закрила длан с ръкава си, отвори гардероба, дългото огледало от вътрешната му страна прелетя покрай нея и тя за момент се стресна от собственото си отражение. Имаше многобройни закачалки с изгладени ризи, едноцветни и с шарки, в класически модел и падащи свободно; няколко чифта панталони, две сака — едното от туид, а другото кожено, с лъскави метални копчета. На пода на гардероба бяха подредени хубави кожени обувки, маратонки, спортни обувки с дебела подметка. Фрида присви устни, а после вдигна купчинките с тениски, спортни фланелки с дълъг ръкав и суичъри, подредени на вътрешните рафтове.

— Кой си ти? — изрече тя на глас, затвори гардероба и се отправи към банята, която беше чиста и почти празна, като в мотел: вана, порцеланова мивка, тоалетна, сива хавлия, малко кръгло огледало, пяна за бръснене, самобръсначка, конец за зъби, хавлиена кърпа, нокторезачка…

Фрида се върна обратно в дневната и седна във фотьойла. Замисли се за малката си къща на павираната уличка. Тя беше дискретен човек: в жилището й нямаше изложени на показ снимки, нито оставени на открито писма, нито пощенски картички, забодени на табло, и въпреки това във всяка стая имаше предмети, напомнящи за живота й. Масичката за шах, край която обичаха да сядат двамата с баща си — много отдавна, в един друг свят. Кобалтовосинята купа от Венеция. Картината над камината, на която беше нарисувано едно дърво през пролетта. Старият копринен пеньоар на баба й, чиито избелели зелени и червени багри меко проблясваха, и който Фрида никога не носеше, но държеше окачен в гардероба. Керамичните чаши в кухнята й, всяка от които беше различна и купена по време на нейните скитания из лондонските улици. Украшението от движещи се хартиени жерави, което Клои беше направила специално за нея. Късчето плаващо дърво в причудлива форма, старите карти на Лондон, очуканите тигани, колието, което Санди й бе подарил в славните дни, когато все още бяха заедно и споменът за които й причиняваше болка, албумите с отпечатани фотографии… И, разбира се, малкото й таванско ателие, където държеше всичките си рисунки, направени с мек графит върху грапава хартия — драсканици и завършени сюжети, които бяха като таен дневник за преживените от нея мигове. Но тук, в апартамента на Робърт Пуул, нямаше почти нищо. Не само че нямаше следи, по които да тръгне полицията: с изключение на няколкото книги, това бе едно лишено от облик и живот пространство. Може би това се дължеше на факта, че мъжът, който беше живял тук, вече не беше между живите, поради което и апартаментът му беше изгубил собствената си атмосфера — Фрида обаче не мислеше така. Чувстваше се потисната и неспокойна, дори само като седеше в стаята.