В здрача на вторник [bg]
- Автор: Френч Никки
- Серия: Фрида Клайн [bg] #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: AMG Publishing
- ISBN: 978-954-9696-81-3
- Переводчик: Антоанета Тошева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «В здрача на вторник [bg]». Краткое содержание книги:
В спалнята имаше малко двойно легло, прилежно оправено, с поставени отгоре му възглавница за спане и олекотена завивка, и стол край прозореца. Под него имаше чифт домашни пантофи, на вратата беше окачен раиран халат, дъската за гладене беше разтворена, а отгоре й стоеше ютия с навит около нея кабел. На нощното шкафче имаше лампа, а до нея книга с пъстри корици — разкази за Дивия запад. Когато Фрида, закрила длан с ръкава си, отвори гардероба, дългото огледало от вътрешната му страна прелетя покрай нея и тя за момент се стресна от собственото си отражение. Имаше многобройни закачалки с изгладени ризи, едноцветни и с шарки, в класически модел и падащи свободно; няколко чифта панталони, две сака — едното от туид, а другото кожено, с лъскави метални копчета. На пода на гардероба бяха подредени хубави кожени обувки, маратонки, спортни обувки с дебела подметка. Фрида присви устни, а после вдигна купчинките с тениски, спортни фланелки с дълъг ръкав и суичъри, подредени на вътрешните рафтове.
— Кой си ти? — изрече тя на глас, затвори гардероба и се отправи към банята, която беше чиста и почти празна, като в мотел: вана, порцеланова мивка, тоалетна, сива хавлия, малко кръгло огледало, пяна за бръснене, самобръсначка, конец за зъби, хавлиена кърпа, нокторезачка…
Фрида се върна обратно в дневната и седна във фотьойла. Замисли се за малката си къща на павираната уличка. Тя беше дискретен човек: в жилището й нямаше изложени на показ снимки, нито оставени на открито писма, нито пощенски картички, забодени на табло, и въпреки това във всяка стая имаше предмети, напомнящи за живота й. Масичката за шах, край която обичаха да сядат двамата с баща си — много отдавна, в един друг свят. Кобалтовосинята купа от Венеция. Картината над камината, на която беше нарисувано едно дърво през пролетта. Старият копринен пеньоар на баба й, чиито избелели зелени и червени багри меко проблясваха, и който Фрида никога не носеше, но държеше окачен в гардероба. Керамичните чаши в кухнята й, всяка от които беше различна и купена по време на нейните скитания из лондонските улици. Украшението от движещи се хартиени жерави, което Клои беше направила специално за нея. Късчето плаващо дърво в причудлива форма, старите карти на Лондон, очуканите тигани, колието, което Санди й бе подарил в славните дни, когато все още бяха заедно и споменът за които й причиняваше болка, албумите с отпечатани фотографии… И, разбира се, малкото й таванско ателие, където държеше всичките си рисунки, направени с мек графит върху грапава хартия — драсканици и завършени сюжети, които бяха като таен дневник за преживените от нея мигове. Но тук, в апартамента на Робърт Пуул, нямаше почти нищо. Не само че нямаше следи, по които да тръгне полицията: с изключение на няколкото книги, това бе едно лишено от облик и живот пространство. Може би това се дължеше на факта, че мъжът, който беше живял тук, вече не беше между живите, поради което и апартаментът му беше изгубил собствената си атмосфера — Фрида обаче не мислеше така. Чувстваше се потисната и неспокойна, дори само като седеше в стаята.
Кой беше Робърт Пуул? Роб, Роби, Боб, Бърти: хората го наричаха с различни имена. Дрехите и обувките му бяха в различни стилове: кожено яке, сако от туид; спортни обувки и елегантни кожени обувки; скъпи ризи с класическа кройка и суичъри. Когато хората говореха за него, те говореха и за себе си — за онази тяхна скрита същност, която той беше успял да забележи и да извади наяве. Беше добър слушател, беше грижовен и услужлив, един добър самарянин. Беше прибрал парите на Мери Ортън, но беше слушал внимателно нейните разкази; към Джанет Ферис се беше държал като мил съсед; към Джасмин Шрийв беше проявил грижа и внимание. Хората го харесваха, но той очевидно нямаше приятели; описваха го като чаровен и симпатичен, но той очевидно нямаше интимни връзки. А след като го бяха убили и го бяха оставили в една боклучива алея, тялото му беше прибрано от Мишел Дойс и беше седяло дни наред в едностайното й жилище в Детфорд, голо и разлагащо се, и никой не беше забелязал отсъствието му.
Фрида погледна часовника си. Време беше да тръгва. След четиресет и пет минути тя щеше да седи в червеното си кресло и да слуша онова, което Джо Франклин имаше да й каже; щеше да го гледа внимателно, да проявява загриженост, да го насърчава да говори. Лека тръпка премина през тялото й. Представи си, че хората от списъка на Робърт Пуул все едно са били негови пациенти, нуждаещи се от помощта му.
В очите й се пръскаха светлинки, в стомаха й се бяха впили нокти на звяр; остра, пронизваща болка се разливаше по цялото й тяло. Главата й бучеше. Това не беше точно болка, а по-скоро болезнен звук, пристъп на страх от неизвестното, който се усилваше и отслабваше, приближаваше се и се отдалечаваше, а след това настъпваше с още по-голяма мощ. Трябваше да запази ума си бистър, мисълта трезва, но как да го постигне, когато в главата й бушуваше тази безмилостна буря? По-рано взимаше хапчета, когато се чувстваше по този начин. Една голяма оранжева капсула с чаша вода. Майка й я поставяше пред нея сутрин и стоеше там, докато се увери, че я е погълнала. Но вече нямаше хапчета — не си спомняше откога. Всичко беше обвито в мъглата на миналото, което тя бе оставила зад себе си. Той й беше казал, че лекарствата я правят кротка и безволева и потискат гнева й, който беше силен и справедлив. „На теб ти е нужна цел, а не хапчета“. И той беше сложил длан на челото й като загрижен лекар или като баща, успокояващ болното си дете. „Сега имаш мен. Никога не го забравяй.“