В здрача на вторник [bg]

— Все още си мислиш, че вината е твоя?

— Да, макар че знам какво ще ми кажете.

— Тогава няма да го кажа. Чете ли книгата й?

Роуз поклати глава отрицателно.

— Ще я прочета, но по-нататък. Мисля, че трябва да знам това, което е имала да каже.

— Имаш ли екземпляр от книгата?

— Да, изпратиха ми един веднага след отпечатването й. Имаше придружаваща бележка, в която пишеше, че тя държи да я прочета.

— Може ли да я видя?

Роуз се притесни.

— От вестника разбрах, че е писала неприятни неща за вас. Съжалявам.

— Всичко е наред. Не заради това искам да я видя.

На корицата на „Една невинна душа в Ада“ беше изобразен силует на малко момиче с протегнати за помощ ръце. На заден план се виждаше нещо яркочервено, наподобяващо пламъци. Фрида отвори книгата. Под посвещението („На всички, понесли страдания без надежда за спасение“) беше надраскано послание: „На сестра ми Роуз: с прошка и разбиране, от твоята малка сестра Джо-Джо.“

— Господи! — възкликна Фрида.

— Няма нищо — каза Роуз. — Написала го е с добри чувства.

— Така ли мислиш?

— Всъщност, не знам.

— Може ли да взема книгата?

— Наистина ли? Смятате да я прочетете?

— Да, ще ти я върна, щом я прочета.

— Аз не бързам.

— Добре. Тя има късмет, че си нейна сестра.

Фрида не искаше да чете книгата вкъщи. Трябваше да е някъде на неутрално място. Помисли си дали да не отиде в бистрото на №9, но дори то бе твърде близо до дома й. Накрая направи това, което беше правила и преди: отиде пеша до „Грейт Портланд стрийт“ и се качи на кръговата линия на метрото — „Съркъл Лайн“, в посока изток. Знаеше, че пълната обиколка отнема петдесет минути, може би час. Беше рано вечерта в неделя и мотрисата беше почти празна. Имаше една млада жена с къса поличка и кариран пуловер, която слезе на „Кингс Крос“, и възрастен мъж, който четеше Библията, отбелязваше си с молив отделни пасажи, и който се вози до „Ливърпул стрийт“. После тя пътува сама до спирка „Монумента“, където едно семейство се качи за няколко спирки. Докато четеше „Една невинна душа в Ада“, Фрида си водеше бележки, като от време на време вдигаше поглед, когато наближаваха някоя станция, за да се увери, че не е пропуснала спирката си. Влакът се насочи към подземното си трасе под Лондонското Сити — пусто през уикенда, с празни улици и осветени високи здания, в които нямаше никого — после към Уестминстър и парка „Сейнт Джеймс“, към богатите квартали на Кенсингтън, и накрая наближи нейната спирка. Фрида затвори книгата, слезе и тръгна, блъскана от силния вятър и потънала в мисли.