В здрача на вторник [bg]

Кухнята беше малка, със старомодни тапети на цветя, червени керамични плочки и различни по вид столове около полирана дървена маса. Фрида забеляза, че всичко блестеше от чистота. На перваза на прозореца се виждаха лековити растения, а на кухненския плот беше сложена купа с портокали; непосредствено до нея зюмбюли в синя саксия разпръскваха ухание из цялата стая. На стената до боядисания в бяло шкаф беше окачена графика. На хладилника беше залепена страница от списание със списък на разрешена за улов риба и морска храна. На външната страна на големия прозорец беше окачена малка къща за птици с прозрачна стена, пълна със семена. Фрида доби усещането за самодостатъчно, пестеливо и добродетелно съществуване, където всяко нещо си беше на мястото. Тя забеляза и ръцете на Джанет Ферис, по които нямаше пръстени, тъжните й очи, бръчките по лицето й, на което липсваше грим, дрехите с дискретна кройка, които висяха от слабата й фигура и напълно я скриваха. Гласът й беше тих и приятен.

Фрида кимна с глава към малката шарена котка, която се беше свила на плетения стол под прозореца.

— Това неговата котка ли е?

— Да. Всъщност е котарак. Реших, че е най-добре да го взема при мен. Няма кой друг да се погрижи за него.

— Как се казва?

— Боб го наричаше Мог. Сега и аз така го наричам: Моги. Не исках да му променям името.

— Колко време живя тук Робърт Пуул?

— Господин Михник знае най-точно. Мисля, че около девет месеца.

— Как се запознахте с него?

На устните й се появи лека усмивка.

— Няколко пъти се разминавахме пред къщата и си кимахме за поздрав. И после една неделна сутрин — може би бяха минали две седмици, откакто се беше нанесъл — той се появи с огромна купа ранни ягоди. Каза, че някой му ги бил дал, но той не можел да ги изяде всичките и искал да ме почерпи.

— Много мил жест.

— Да. Аз приех и тогава той каза, че мога да ги опитам само при едно условие: ако го поканя да ги изядем заедно. Това се превърна в нещо като закачка помежду ни. От време на време той се появяваше с нещо вкусно — череши, кутия бисквити, голямо парче сирене — и казваше, че трябва да му помогна да го изядем. Последния път беше донесъл пирожки с кайма.

— Значи ви е бил приятел, не просто съсед.

Ярки петна избиха по бузите на Джанет Ферис.

— Не бих казала. Той не идваше редовно, а само понякога. Но беше приятно.

— За какво си говорехте? — Фрида съзнателно изрече това с равен глас. Тя усещаше, че Джанет Ферис искаше да поговори с някого и да излее душата си, но би го направила само ако не се чувстваше притисната.

— За най-различни неща. — Фрида почака. — Разказвах му какво съм прочела. Аз чета много. Най-вече романи от Викторианската епоха. Уилки Колинс, Чарлз Дикенс, Елизабет Гаскел.

— И той ли четеше много?

— Не съм сигурна. Като че ли да — но не си спомням да е говорил за конкретни книги. Мисля, че аз говорех повече от него, което е странно, защото не съм от приказливите.

— И така, книги.

Джанет Ферис погледна ръцете си — слаби, със сини вени и гладки, лъскави нокти.

— С него се общуваше лесно — каза тя с толкова тих глас, че Фрида трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Веднъж споделих с него, че съжалявам, че нямам деца. Че това е голямата ми болка. Беше, когато донесе пирожките с кайма. Точно преди Коледа. Коледа за мен не е весел празник. Имам много приятели и не оставам сама в празничния ден, но не е същото както при хората, които имат семейства. Казах му, че винаги съм искала деца и че преди години се бях запознала с един човек, за когото се надявах да се омъжа. Но нещата не се получиха — а после изведнъж стана твърде късно за това. Знаете как е — времето ти се изплъзва незабелязано. И не знаеш кога точно си прекосила границата, отвъд която се превръщаш в жена, която вече не може да има деца, но един ден осъзнаваш, че си точно това. — Тя погледна Фрида. — Вие имате ли деца?

— Не. Той какво каза, когато споделихте това с него?

— Той не се опита да ме успокои с думите, че това няма значение, както правят повечето хора. Започна да говори за съществуването на паралелен живот. Че имаме повече от една същност, че във всеки от нас живее по още една личност и че това може да бъде много болезнено.