Шестото покварено дете [bg]

– Аз отговарям за ставащото тук. Ако хората ме видят с това, всичко ще рухне.

Барингтън се изкиска.

– Да бе, направо страхотна работа вършите! Огледайте се. Дори собствените ви полицаи са ви изоставили.

– Мерете си приказките!

– Извинявайте. Просто съм изнервен. – Той се наведе към нея: – Хората знаят, че сте болна. Поглеждали ли сте се в огледало наскоро? Това не е нещо, което може да криете дълго време, не и в помещение, пълно с лекари. Виждат ви, че търчите из цялата болница или се завирате в малкото си частно убежище, докато те са принудени да стоят затворени тук и да си кихат и кашлят един срещу друг. Какво очаквате да си помислят? Нека ви кажа нещо. Вероятно около час ни дели от мига, в който тези хора или ще атакуват изходите, или ще се пръснат из цялата болница. Колкото повече хора проявяват симптоми, толкова повече останалите, които не сме болни, ще ставаме по-отчаяни.

– Значи ще се провъзгласите за водач?

Той поклати глава:

– Не, нямах това предвид. На ваша страна съм, но съм сред малцинството. Малцинство, което намалява с всяка изминала секунда. А и започвам да се изчерпвам откъм идеи как да запазя мира тук. – Той тикна пакета с престилката в ръцете ѝ. – Моля ви, облечете това. Дайте пример на останалите.

Клеър взе торбичката.

– След малко. Докъде са стигнали от Агенцията в откриването на лечение?

Барингтън сви устни:

– Няма лечение. Няма противоотрова. Единственото, което могат да направят, е да напомпат имунните системи на заразените и да стискат палци за най-добрия възможен развой. Кислород, течности – и това помага. ТОРС е много агресивен вирус. Силните могат да го надвият, слабите – не. В края на краищата всичко се свежда до този прост факт. Когато огледам тази стая, виждам истината. След седмица повечето част от тези хора няма да са сред нас.

– От вас направо блика позитивизъм и добро настроение.

– Просто съм реалист.

Телефонът на Клеър иззвъня. Беше Джеръм Стоут, шефът на болничната охрана. Тя вдигна.

– Нортън слуша.

– Детектив, можете ли да дойдете в моя кабинет?

– Идвам веднага. – Тя затвори и погледна Барингтън. – Дайте на тези хора нещо, за което да се хванат. Дайте им надежда.

Той кимна към пакета в ръцете ѝ.

– Моля ви, облечете това.

Тя му махна, стисна торбичката под мишница и закрачи към асансьорите, като се мъчеше да не обръща внимание на десетките погледи, които прегаряха дупка в гърба ѝ.

Когато натисна бутона на асансьора, нищо не се случи.

Тя го натисна отново.

Пак нищо.

Натисна го още дузина пъти, бързо, грубо, дори ритна вратата. Изръмжа разочаровано.

Набра номера на Стоут.

– Нещо не е наред с асансьорите.

– Спряхме ги на това ниво. Трябва да се качите по стълбите.

– Защо?

– Заповед на Малтби. Опитва се да ограничи придвижването. Ако се качите по стълбите до следващото ниво, оттам може да хванете асансьора.