Шестото покварено дете [bg]

48.

Клеър

Ден пети, 14:16

Клеър чу виковете, крясъците, ревовете и останалата част от целия побъркан хаос доста преди да стигне до кафенето. Гневни гласове, всеки от които се мъчеше да надвика останалите, за да бъде чут. Мъже и жени. Имаше и деца – пронизителни писъци, за които родителите им очевидно не даваха и пет пари.

Полицай Сътър я посрещна във фоайето. Вратите, които водеха към кафенето и обикновено бяха отворени, сега бяха затворени.

– Това е онзи Барингтън. Той мъти водата.

Клеър се взря през стъклата на вратите, но не разбра какво става – видя само ръце, които се мятаха из въздуха в унисон с крясъците.

– Какво е направил?

– Не е само той. Още няколко застанаха на негова страна. Кара всички, които са болни, да се облекат в жълти престилки и да се преместят в помещенията на персонала отзад. Да бъдат изолирани от обкора.

– Обкор? – смръщи вежди Клеър. – Като в затвора?

– Така нарича той кафето – общ корпус, обкор5.

Клеър присви очи.

– Ако жълтото означава „болен“, какво означават синьото и зеленото?

– Синьото означава, че проявяваш някои от симптомите – болки в костите, главоболие… в общи линии, че не се чувстваш добре, но не може да се каже със сигурност дали си лепнал именно ТОРС. Очевидно някои от тези хора само се чувстват болни, понеже са обкръжени от други болни, но в действителност не са. Всичко е плод на въображението им. А зеленото означава, че нямат никакви симптоми.

– Направо чудесно!

Клеър подсмръкна и потисна желанието си да кихне. Не видя много хора със зелени престилки. Забеляза Барингтън в далечния ъгъл на помещението – беше застанал до маса, отрупана с медицински униформи, и спореше с някакъв човек.

– Ако не изляза след пет минути, ела да ме измъкнеш.

Тя бутна вратата и закрачи право към Барингтън. Когато хората я забелязаха, се скупчиха около нея и закрещяха. Бяха толкова много, че Клеър не разбра нищо от виковете им. Когато най-сетне стигна до Барингтън, той вдигна ръка, призовавайки я да замълчи, и продължи да спори с другия мъж.