Шестото покварено дете [bg]

Часовникът под камерата показваше два и петнайсет следобед.

Дочу вик. Нямаше как да го сбърка. Мъжки глас. Не различи думите, но тонът бе гневен и уплашен.

Изправи се. Тялото му възропта. Беше седял неподвижно часове. Наложи се да отдели няколко секунди да се разтъпче и да даде шанс на кръвта да открие наново пътя към краката му.

Друг трясък, последван от още два.

Каза си, че няма как да е стрелба, не и в сърцето на полицейско управление, ала звучеше точно така. Ченгето в него незабавно се пресегна към празното място под мишницата му, където пистолетът му обикновено се спотайваше в кожения кобур.

Портър се приближи до вратата.

Имаше малко прозорче на нивото на очите, което даваше възможност на влизащия или излизащия да види какво става от другата страна. През прозорчето съзря мъжки тил – без съмнение на полицая, който го охраняваше. Главата му се въртеше наляво-надясно – той оглеждаше коридора от единия до другия край. Ала това не бе обичайното движение на човек, стоящ на пост от часове, а нервно, паникьосано суетене.

Портър почука на вратата.

Главата бързо се извърна. Когато Портър видя очите на мъжа, веднага разбра, че има нещо много, ама много нередно. Полицаят го погледна за частици от секундата и отново впери поглед в коридора.

Портър завъртя бравата.

Заключено.

Той почука отново.

– Какво става?

Този път полицаят даже не го удостои с поглед – очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му.

Още три изпуквания бързо едно след друго.

Портър заблъска по вратата.

– Кой стреля? Какво става тук?!

Полицаят врътна глава за към прозорчето, после се втурна наляво. Там бяха килиите. Не бяха много, тъй като бяха предвидени само за временно задържане, докато обработят документите на престъпниците и ги транспортират до затвора. Няколко големи помещения и половин дузина единични или двойни. Две масивни метални врати отделяха тази част на етажа, а между тях имаше кабинка за охранителите.

Зазвуча сигнал за тревога.

На стената на стаята за разпити, точно до часовника, запримигва червено-бяла лампа. Някой беше включил противопожарната аларма.

Портър отново заудря по вратата.

– Някой да ме пусне!

Още трима души притичаха по коридора – двама към килиите, третият в обратна посока: мъж с белезници, дълга черна коса и татуировки по цялото лице. Доста приличаше на човек, който допреди няколко минути е бил зад решетките.

Откъм тавана се разнесе цвъртящ звук и противопожарната пръскачка оживя. Обля го леденостудена вода.

Портър скочи към масата. Дневниците! Събра ги с един замах, пъхна ги обратно в кашона и затвори капака. Помъкна безценния си товар към вратата и отново заблъска по нея с юмрук.

– Отворете шибаната врата!

Пресегна се и натисна бравата. Този път се отвори. Когато излезе навън, покрай него притичаха още трима от специалните части в пълно бойно снаряжение. Едва не го пометоха. Проследи ги с поглед. И двете врати, водещи към килиите, бяха отключени. Когато тримата си пробиха път до другата част от етажа, Портър съзря хаоса, който цареше там. Вратите на килиите зееха. Коридорът беше пълен с полицаи и престъпници. Някой замахна с метална тръба към единия от специалните части, сграбчи го за ръката и…