В долината на смъртта

— Това не зная.

— Може ли някой да ме заведе до странноприемницата?

— Аз съм готов.

— All right! Моите придружители ще чакат тук…

Двамата мъже се запътиха към страноприемницата.

— Мога ли да говоря с мастър Уилкинс? — осведоми се при съдържателя Олд Файерхенд.

— За съжаление не. Той отпътува.

— Поврага! Накъде?

— Знам само, че Уилкинс баща и дъщеря заминаха привечер с лодката на мастър Хофтър.

— Как стана толкова бързо тая работа?

— Сигурно следствие телеграмата, която призоваваше мастър да язди към Дос Палмас. Сетне дойде една млада, представителна дама и взе стая до мастър Уилкинс. Видях я след това да разговаря с него на верандата. После тръгна и повече не се върна. В крайна сметка хопът придружи мастър Уилкинс и дъщеря му до платноходката.

Това бе всичко, което Огнената ръка узна. Когато се намери отново вън с телеграфиста, лицето му излъчваше, голяма сериозност.

— Въпросът тук опира до постъпка на служебно лице, сър — обърна се той към служителя. — Вие не ми казахте всичко, което знаете. Бъдете откровен! По този начин бихте могъл да спасите няколко човешки живота.

— Нищо не съм премълчал. Но мога още да добавя, че човекът, когото вие наричате Уолкър, беше отседнал при моя приятел.

— С цялата си свита?

— Да. После мис излезе. Тя сигурно е била тази, която е наела стаята в странноприемницата.

— Аха! Играла е ролята на прелъстителката. Хофтър с тях ли замина?

— Да, по същото време. Накъде, това не знам.

— Що за човек е вашият приятел?

— Чистосърдечен, честен и жизнерадостен. За някое престъпление той никога няма да си предложи ръката.

— Познавате ли платноходката му?

— Да, често съм плавал с нея.

— Какъв екипаж има?

— Един кормчия и четирима моряци.

— Местен ли е кормчията?

— Да. Женен е и живее в оная къщичка там, в чийто прозорец виждате още да блещука светлинка.

— Я да се поразтъпчем дотам!

Завариха жената на кормчията още будна и след размяната на няколко реплики тя разказа, че малко преди отпътуването си мъжът й направил забележката, че този път плаването ще го отведе близо до Обри.

Повече нямаше какво да се извлече. Но Олд Файерхенд беше попаднал вече на следата и знаеше, че не бива да губи време, тъй като платноходката имаше вече преднина над пет часа.

— Дойдохме твърде късно и останахме с пръст в уста — рече Херман обезкуражено. — Докато стигнем, до Юма, мерзавците ще са зад всички планини.

— Само не унивайте толкова бързо! — утеши Олд Файерхенд. — Достатъчно бързо ще стигнем до петите им. Ако потеглим веднага, а ние доста добре си починахме по време на плаването, то утре по обяд вече ще сме в Юма.

— Колко време трябва да яздим? На какво разстояние се намира всъщност Юма оттук?

— По въздушна линия четиридесет и пет километра.

— Не повече? И за тая цел се нуждаем от толкова много време?

— Не забравяйте, че не можем да се придържаме към правата линия! Пътят минаха през Сиера де ла Хила и ще бъдем заставени да правим много завои.