Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
— Виж какво, Хагрид — каза му той, — не се предавай. Хърмаяни е права, имаш нужда от добра защита. А нас можеш да извикаш за свидетели…
— Аз пък съм чела за един случай, когато пак така се опитали да осъдят хипогриф, но той се отървал — каза Хърмаяни. — Ще проверя отново какво точно се беше случило.
Хагрид изстена още по-шумно. Хари и Хърмаяни потърсиха с поглед помощ от Рон.
— Ъъъ… Да направя ли по чаша чай? — попита Рон.
Хари го погледна учудено.
— Точно това прави мама, когато някой е разстроен — измърмори Рон, вдигайки рамене.
Най-сетне, след още много уверения, че ще му помагат и с една димяща чаша чай пред себе си, Хагрид издуха носа си в кърпа с размерите на покривка за маса и каза:
— Ами че прави сте. Откъде накъде ще им се дам! Я да се взема в ръце…
Хрътката Фанг плахо се приближи изпод масата и положи глава върху коляното на Хагрид.
— Направо не съм на себе си тия дни — заговори Хагрид, галейки Фанг с едната си ръка и бършейки лице с другата. — Притеснявам се за Бъкбийк, а и никой не ми харесва часовете.
— Ние ги харесваме! — тутакси излъга Хърмаяни.
— Дааа, страхотни са — каза Рон и скришом кръстоса пръсти под масата. — Амиии… как са пихтиестите червеи?
— Мъртви са — мрачно каза Хагрид. — От прекалено много марули.
— О, не! — изпъшка Рон и устната му затрепери.
— Пък тия диментори направо ми бъркат в здравето — продължи Хагрид, като потръпна от отвращение. — Все трябва да минавам покрай тях, кат’ отивам да си пийна нещо в „Трите метли“. Кат’ че ли съм пак в Азкабан…
Той се умълча, преглъщайки чая. Тримата приятели го гледаха със затаен дъх. Никога не бяха чували Хагрид да споменава за краткия си престой в Азкабан. След малко Хърмаяни се осмели да попита:
— Много ли е страшно там, Хагрид?
— Нямате си и представа — тихо прошепна Хагрид. — Не сте и сънували такова място. Мислех си, че ще превъртя там… Постоянно си припомнях все страшни неща… Онзи ужасен ден, когато ме изхвърлиха от „Хогуортс“… Деня, в който тате умря… Деня, когато трябваше да се разделя с Норбърт…
Очите му се наляха със сълзи. Норбърт бе малкото змейче, което Хагрид веднъж бе спечелил на карти.
— След известно време направо губиш представа кой си. И не виждаш смисъл да живееш. ’Зех да си мечтая направо да умра в съня си… Та като ме пуснаха, все едно, че пак се родих, всичко пак ми просветна. Това бе най-хубавото нещо на света! И представете си, дименторите дори не искаха да ме пуснат.
— Но ти беше невинен! — каза Хърмаяни.
Хагрид изсумтя.
— Да не мислите, че ги е грижа? Не те и питат. Стига да имат няколкостотин човешки същества, затворени при тях, за да изсмукват всичката им радост, не им пука кой е виновен и кой не е.
Хагрид замълча за малко, загледан в чая си. После тихо каза:
— Мислех си дали да не пусна Бъкбийк… Да го накарам да отлети. Ама как да обясниш на един хипогриф, че трябва да се крие… Пък и… страх ме е да вървя срещу закона… — Той вдигна поглед към тях и по лицето му отново се застичаха сълзи. — Не ща да ме върнат пак в Азкабан.
Посещението при Хагрид, макар че не беше никак весело, имаше ефекта, на който се надяваха Рон и Хърмаяни. Хари наистина не бе забравил Блек, но не можеше непрекъснато да мисли за отмъщение, щом искаше да помогне на Хагрид да спечели делото срещу Комисията за унищожаване на опасни създания. На следващия ден той отиде заедно с Рон и Хърмаяни в библиотеката, откъдето и тримата се върнаха в общата стая, натоварени с книги — да са им в помощ, като подготвят защитата на Бъкбийк. Тримата седяха пред припукващия огън и разлистваха страниците на прашасали томове за прочути случаи с безчинстващи зверове, като си говореха само от време на време, ако попаднеха на нещо интересно.
— Ето тук… имало е подобен случай през 1722 година, но хипогрифът бил осъден… бррр… виж какво са му направили! Отвратително…
— А, ето какво може да е от полза, виж… някакъв мантикор разкъсал някого през 1296, но го пуснали… Ооо, не, то било само защото твърде много се изплашили, за да се приближат.
Вече из целия замък сияеше величествената коледна украса, независимо от това че почти не бяха останали ученици да й се радват. Дебели гирлянди от хвойна и бял имел кръстосваха коридорите, тайнствена светлина струеше от всяка рицарска броня, а Голямата зала бе украсен с традиционните дванайсет коледни елхи, целите светещи със златни звезди. По коридорите се носеше силна и неустоима миризма от кухнята. До навечерието на Коледа тя така бе проникнала навсякъде, че дори Скабърс показа носле от скривалището си в джоба на Рон и подуши с надежда въздуха.