Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Полуоформеният й план за действие започна да придобива по-ясни очертания.
През следващите няколко часа тя помагаше на Джеръл да се пазари за въоръжението, което му бе необходимо, и уреждаше да оставят покупките някъде, докато дойдат да ги вземат.
Където й да отидеха, навсякъде се говореше за нападенията на диваците. Джеръл избираше копие, когато един мъж с насечено лице и превързана ръка се приближи до тях.
— Ако си на такова разстояние до зверовете, страннико — каза той и посочи към копията със здравата си ръка, — по-добре ще е да бягаш колкото ти държат краката, отколкото да се опитваш да се биеш с тези неща.
Преди Джеръл да успее да отговори, отвътре се появи стопанинът на работилницата. Като видя ранения, възкликна:
— Опар! Не те очаквахме толкова скоро! Какво се случи? Тези рани! Не си…?
— Не, стари приятелю — отвърна този, когото нарекоха Опар. — Добре съм. По-добре от много други — той приседна на едно очукано дървено столче и посочи с пръст към Джеръл. — Тъкмо виках на тоз боец, че ако ще се бие с твоите оръжия, по-добре да бяга. Зверовете са жестоки и много по-силни от нас, ако се бием отблизо.
— Кажи ни нещо повече, войнико — каза тихо Нарин.
— Къде се срещна с диваците? Колко бяхте? Те колко бяха?
— Бяха близо до селото Голраш. На лов. Голяма група. Отвлякохме ги от селото, но половината от мъжете ни са мъртви или ранени. Господарят Джаспериан рече, че трябвало да дойдем в Калинден за още оръжие и мъже. Той прати войски да ни сменят, но те не знаят местността.
Той изохка и поклати глава.
— Какво ги накара да се върнат? Убиха много от нашите, но и ние им върнахме. Защо рискуват пак?
Опар погледна Нарин, сякаш чакаше отговор от нея. Тя поклати безпомощно глава.
— Какво ще правиш с раните, приятелю? — попита майсторът на копия и посочи към превързаната ръка и лицето на Опар.
— Ще оздравеят — рече убедено Опар и повдигна ръката си, като да потвърди думите си. — Има нов лечител в селото. Дойде малко преди диваците. Млад е, ама много го бива. Донесе лекове и треви, които не съм и чувал, ама вършат добра работа — обезобразеното му лице се сви от болка, която не бе само от раните. — Мъртвите няма да се върнат. Няма лечител за тях.
Беше ясно, че Опар е дошъл да се види с майстора на копия, затова Нарин излезе на улицата, а Джеръл бързо приключи с покупката на двете копия. Колко бяха ранените? Това можеше да изчисли лесно, когато чуе сведенията, които е донесъл вестоносецът, присъствал на битката, но броят на убитите и ранените не можеше да изрази страданието и мъката, изживени от хората.
Докато гледаше как Джеръл се разплаща за копията, у нея се затвърди решението, което бе взела. Планът й щеше да се осъществи. Трябваше.
През следващия един час те обикаляха магазините. Джеръл внимателно избираше оръжията си. Като се убеди, че вече има всичко, което му трябва, той предложи да хапнат нещо.
Нарин избра една сергия в края на улицата на майсторите на оръжия. Взеха си малки парчета едро смлян пълнозърнест хляб със запечено ардово месо. С храната в ръка тя седна на купчина дялани камъни, подредени до сляпата стена на една къща. Мястото не беше нито твърде удобно, нито чисто, но достатъчно отдалечено от минаващите хора, така че нямаше да чуят разговора им.
Докато дъвчеше простата, но вкусна храна, Нарин обмисли точно какво да каже. Планът й щеше да успее. Само трябваше Джеръл да се съгласи.
С ъгълчето на окото си тя гледаше как той се справя с хляба и месото. Изчака, докато мъжът отхапа едно по-голямо парче, за да не може веднага да отговори, и каза:
— Идвам с теб.
Джеръл хлъцна, опита се да преглътне и отново хлъцна.
— Ти искаш да научиш нещо от Ксиант, аз също. С два чифта отворени очи и уши ще научим повече, отколкото всеки от нас поотделно — тя замълча, но възраженията на Джеръл се задавиха в месото и хляба и Нарин продължи: — Познавам местността, а ти не. От друга страна, войниците на Маткасен ще са по-откровени пред теб. Заедно ще се справим чудесно.
— Не — успя да каже най-сетне Джеръл. — В никакъв случай — мисълта, че Нарин може да попадне в битката между войниците и диваците го ужаси.
— Не можеш да кажеш, че ще те забавя, защото знаеш, че това не е вярно и…
— Никога! Няма да взема жена в такава битка…
— Аз съм вестоносец! И ако мислиш…
— Чух, че вече е определен вестоносец от Калинден, който…
— Сляп, безмозъчен глупак, който не може въобще да мисли…
— … и че на теб ти е забранено да ходиш там!
Нарин хвърли недояденото парче месо на земята с яд.
Не можеше да не забележи, че Джеръл е стиснал в ръката си хляба така, че той се трошеше между пръстите му. Това й достави поне малко злостно удовлетворение.