Десет приключения на Лиско

— Така беше!

— Млъкни!… И като ти казах, ти наистина се обърна и започна да си пасеш, и ми каза колко хубаво се пасе с опашка към слънцето, и продължи да си пасеш, но накрая слънцето пак се изтъпанчи пред очите ти, и ти рече — това слънце ми пречи да паса, а аз ти казах да се обърнеш отново и ти ми каза докога да се обръщам така, а аз ти казах — докато залезе слънцето, а ти ми каза, че си дошъл да пасеш, а не да се въртиш като въртележка, а аз ти казах…

— Боже мой! — изкрещя с всички сили Къртицата.

Лиско погледна козината й. Тя бе настръхнала. По всяка

вероятност господарката на подземния дворец се бе изприщила навсякъде.

Лиско се извини учтиво, като заяви, че това е една малка тренировка пред големите изпитания, които ги очакват занапред с Мокси в дългите дни и нощи под земята. След това се впусна да говори за онези същества, които не се съобразяват нито с обстановката, нито с момента, ами непрекъснато плещят за щяло и нещяло. Тук Мокси се намеси за трети път да обясни, че не става дума за щяло и нещяло, а за слънцето. Къртицата изкрещя още веднъж, отпусна се на земята и помоли за петминутно мълчание. Петте минути минаха, нервите на Къртицата се отпуснаха. Тя заяви, че разговорът против слънцето й харесва и може да продължи, само че без участието на Мокси.

Тогава Димби подхвана първоначалната тема:

— И на мен ми правеше впечатление, че слънцето е противно нещо, но си виках: е, сигурно не е, щом го хвалят навсякъде. Понякога се заблуждаваме от хвалбите.

— Така е — съгласи се Домби. — Мнозина смятат, че слънцето е най-важното нещо за живота, но лично аз съм забелязал, че когато има слънце, все гледам да съм на сянка.

— А тук е вечна сянка — подхвана Лиско. — Благодат!… По цял ден ще си вървим из лабиринтите, ще говорим с паяка, няма дъждове, няма снегове — говори си с паяка и си гледай кефа!…

Безкрайно доволна от тази част на разговора, господарката на подземния дворец заяви, че според нея всичко вече е ясно, гледищата са уеднаквени, пожела им още веднъж добре дошли и заключи:

— Пред вас е целият мой дворец. Разположете се и живейте!

За да покаже как може да се живее в дворец, Лиско легна до стената на залата, положи глава на скръстените си лапи и въздъхна:

— Кеф!

— Голям кеф! — рече Димби и легна до другата стена.

— Това е животът! — протегна се Домби и се търкули на пода, където преди това бе падал няколко пъти.

— ГОРЕ трябва да търсиш сянка — излегна се до него Мокси, — а тук навсякъде е сянка!… Чудесно!

Господарката на подземния рай сияеше. Тя отпусна главата си на пода. Не й оставаше нищо друго, освен да помечтае за новия живот с палавниците от горния свят. Беше ги виждала как си живеят, беше чувала гласовете им, а понякога и песните им.

— Така се живее сто години! — обърна се на другата страна Лиско.

— Не ми говори! — прозя се Димби.

— Сто и двайсет години! — наддаде Домби.

— А след това да става каквото ще! — заключи Мокси и поклати опашка.

Лиско заяви, че както си лежат безгрижно, ще бъде добре, ако им се предостави възможност да чуят още веднъж любимия смях-кикот в изпълнение на Къртицата. Господарката на подземния рай се поласка, изправи се, пое въздух и изпълни номера си.