Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Вървях десетина минути. Изведнъж пред мен изскочи някаква тъмна фигура. Изкрещях и паднах назад. Ушите ми забръмчаха. Уплахата ми бе тъй силна, та чак дъхът ми спря. Трябваше да отворя уста, за да поема въздух.
— Стани — каза кротко дон Хуан. — Не исках да те уплаша. Просто дойдох да те посрещна.
Каза, че ме наблюдавал как бъзливо се движа и че когато съм тръгнал в тъмнината, съм приличал на някаква недъгава старица, която прави опити да минава на пръсти между локвите. Реши, че примерът му е много смешен, и високо се разсмя.
След това се зае да ми показва как точно се вървяло в тъмнината, както той го нарече „походка на силата“. Спря пред мен и ме накара да го опипам по гърба и коленете, за да си представя положението на тялото му. Торсът на Дон Хуан бе леко приведен напред, но гръбнакът му беше прав. Колената му бяха също леко подгънати.
Тръгна бавно пред мен така, че да мога да го наблюдавам как повдига колената си почти до гърдите при всяка стъпка. После направо изчезна от погледа ми и отново се върна. Не можех да осъзная как успяваше да тича в тази абсолютна тъмнина.
— Походката на силата е само за тичане през нощта — пошепна той в ухото ми.
Подкани ме сам да опитам. Уверих го, че сигурно ще си счупя краката, като падна в някоя дупка или се спъна в някой камък. Дон Хуан отвърна най-спокойно, че „походката на силата“ е съвсем безопасна.
Настоях, че единственият начин да разбера действията му, беше да приема, че той познава до съвършенство тези хълмове и затова може да избегне траповете.
Дон Хуан взе главата ми в ръце и силно пошепна:
— Това е нощта! И тя е сила!
Пусна главата ми и после добави кротко, че нощем светът е друг и че неговите способности да тича в тъмнината нямат нищо общо с това, че познава тези хълмове. Каза, че ключът към това бил да дадеш воля на личната си сила, за да се слее тя със силата на нощта, и че щом веднъж тази сила се овладее, няма никаква опасност от подхлъзване. Той добави с безкрайно сериозен глас, че ако се съмнявам, трябва за момент да размисля какво става. За човек на неговата възраст е самоубийствено да тича по тези хълмове в такъв час, ако не го направлява силата на нощта.
— Виж! — каза той и се затича бързо в тъмнината, а после се върна.
Тялото му се движеше тъй необикновено, че не можех да повярвам на очите си. Сякаш подскачате за момент на едно място. Така, както вдигаше крака, ми напомняше на спринтьор, който прави предварителни тренировки за загряване.
После ми каза да го последвам. Сторих го безкрайно напрегнат и неспокоен. Крайно внимателно се опитах да гледам къде стъпвам, но беше невъзможно да преценя разстоянието. Дон Хуан се върна и затича до мен. Пошепна ми, че трябва да се отпусна на силата на нощта и да се доверя поне малко на личната сила, която имам, иначе никога няма да мога да се движа свободно, и че тъмнината ме гнети само защото разчитам на зрението си за всичко, което правя, без да зная, че мога да се движа и по друг начин, като се оставя да ме ръководи силата.
Направих няколко опита без никакъв успех. Просто не можех да се отпусна. Страхът да не нараня краката си не ме напускаше. Дон Хуан ми заповяда да продължавам да се движа на едно и също място и да опитам да се чувствам така, сякаш действително прилагам „походката на силата“.
После ми каза, че ще изтича напред и че аз трябва да изчакам неговия бухалски вик. Изчезна в тъмнината преди да успея да кажа каквото и да било. От време на време затварях очи и около час тичах на място с подгънати колене и торс. Малко по малко напрежението ми започна да спада, докато накрая почти се успокоих. После чух вика на дон Хуан.
Потичах пет-шест метра по посока на вика, като се опитвах да се „самозабравя“, както ми бе препоръчал дон Хуан. Но когато се спънах в един храст, бях отново обладан от чувство на несигурност.
Дон Хуан ме чакаше и поправи стойката ми. Настоя най-напред да свия пръсти към дланите си, изпъвайки палеца и показалеца на всяка ръка. После каза, че според него просто се предавам на чувствата си за непохватност, тъй като съм знаел отлично, че винаги мога да виждам сравнително добре, независимо колко тъмна е нощта, щом не се съсредоточавам в нищо, а само гледам земята пред себе си. „Походката на силата“ била подобна на намирането на място за почивка. И двете довеждали до усещане за самозабрава и усещане за пълно доверяване. „Походката на силата“ изисквала от човек да не откъсва поглед от земята пред себе си, защото дори и най-малкото поглеждане встрани ще предизвика промяна в посоката на движението. Обясни, че навеждането на торса напред било необходимо, за да се сведат очите, а причината за повдигането на колената до гърдите било, за да бъдат стъпките много къси и безопасни. Предупреди ме, че отначало много ще се спъвам, но ме увери, че ако се упражнявам, ще мога да тичам бързо и безпогрешно като през деня.