Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
— Това е кучето на лейди Сора — отговори Никълъс.
— А, разбирам — Уилям откри, че му беше трудно да се усмихне, но продължи: — Ако продължаваш да го чешеш зад ушите, ще си спечелиш приятел за цял живот.
— Той е толкова голям, че човек би си помислил, че е едно зло куче — каза Никълъс.
— Външният му вид лъже — Уилям показваше искрено презрение към животното. — Не можем да го използваме дори за лов. Такъв страхливец е.
— Шт — смъмри го Сора. — Ще накърним чувствата му.
— Единственото нещо, което може да накърни чувствата на това куче е, ако забравиш да го нахраниш — отговори раздразнено Уилям. — Не знам защо все още го държим.
— Защото си много мекушав — каза Никълъс.
— Защото го обичаш — заяви Сора и постави ръката си на коляното на Уилям, а той я потупа.
— Няма съмнение, че и двамата сте прави — отговори той.
— Така е — каза Никълъс, като седна на мястото си.
— Не бях много изненадан, когато разбрах, че зрението на Уилям се е възвърнало. Беше ясно, че щом здравословното му състояние се подобри, то и зрението му ще се възвърне. Слуховете за неговия брак ме накараха да дойда.
— Откъде разбрахте всичко това? — попита Сора.
— О, не ви ли казах? Чарлз ми каза. По начина, по който ми говореше, разбрах, че той е бил тук, когато това се е случило.
— Когато какво се е случило? — попита рязко Уилям.
— Когато зрението ти се е възвърнало. Не беше ли тук?
Уилям поклати отрицателно главата си, а Никълъс сви рамене.
— Беше пиян, а ти знаеш какъв става тогава. Залиташе, докато яздеше. Не знам, но като че ли някакво бреме тегне на душата му. Стори ми се много объркан и смутен. Целият му разказ беше една объркана история, в която бяхте замесени ти и Артър и някаква глупост за това как последният се опитал да те нападне от засада.
Никълъс замълча, но тъй като Уилям не каза нищо, той поклати глава и продължи:
— Чудя се на Артър. Той е просто едно момче, на което лесно може да се повлияе. Никога не е изглеждал като мъж.
— Да — съгласи се мрачно Уилям. — Той беше просто едно момче.
— Беше? — подскочи Никълъс, като чу думите, които се изплъзнаха неволно от устата на Уилям. — За Бога, Уилям, кажи ми какво знаеш за това?
Уилям съжали, че се беше издал, но не виждаше начин, по който да замаже положението.
— Чарлз е прав. Артър е мъртъв.
— Не… не, това е само една нелепа история, която Чарлз е измислил.
— Цялата работа беше напълно нелепа — потвърди Уилям. Той отпи от бирата си. Беше забравил колко лукав беше Никълъс, но зад широкото му лице с набола брада се криеше голям ум и съобразителност. Неговата хитра, хладнокръвна природа се изразяваше в случайни изблици на сърдечност, но като цяло държанието му беше като на по-възрастен за годините си мъж.
Телосложението на Никълъс беше такова, че изключваше каквито и да е бойни подвизи. Раменете му не бяха по-широки от таза, а коремът му засвидетелстваше неговото благоразположение към храната. Плешива, с изключение на една тясна жьлто-червеникава ивица коса, която започваше от ушите му и продължаваше отзад до тила му, главата му беше гладка и лъскава, обстоятелство, което той проверяваше постоянно с нервно поглаждане с ръка. „Хубавата“ му външност се допълваше от тъмночервен остър нос. В действителност той беше свел своите удоволствия до минимум, възпирайки страстите и желанията си с железен самоконтрол. Единствено очите му, в които гореше някакъв вътрешен огън, загатваха за неговия силен характер. Те бяха пъстри, заобиколени с къси руси мигли, но сега се бяха зачервили от пушека, който идваше от горящия огън. Когато Уилям си спомняше за тях, той никога не се сещаше за техния цвят. Спомняше си единствено за пожара, който беше запален в тях.
Съмнение изпълни душата на Уилям. Съмнение относно мотивите на Никълъс, съмнение относно информацията, която бе попаднала извънредно лесно в неговите ръце. Той чувстваше едно вътрешно нежелание да разкаже цялата истина за самопризнанията на Артьр, а изглежда, и Сора мислеше също като него.
— Артър беше полудял от завист — каза тя на Никълъс. — Той се хвалеше, че бил много умен, че е успял да хване в клопка Уилям и мен.
Никълъс не каза нищо, очаквайки с обтегнати нерви тя да продължи, но това не стана и в залата настъпи мълчание. Несвикнала да си служи с такива трикове, Сора седеше неподвижно, поставила ръце в скута си. Никълъс направи една гримаса към Уилям и последният се наслади на вида на своя хитър приятел, който изглеждаше съвсем объркан от думите на любимата му.
— Той ви отвлече, така ли? — попита Никълс.