Светлина в мрака

Никълъс вървеше плътно зад нея, а очите му бяха впити оценяващо в задните части на Сора.

— За мен е удоволствие да ви помогна, лейди Сора — прошепна той, като взе ръката й и я поднесе към устните си. — Сигурен съм, че и вие щяхте да се сетите за това, като знам каква интелигентна и организирана жена сте.

Една загадъчна усмивка украси устните й. На Уилям никак не му хареса начинът, по който очарованият им гост се отнасяше към нейната красота.

— Сора, аз се прибрах — каза той и жена му се извърна към него.

— Уилям? — откритото й лице разцъфна от удоволствие и тя пристъпи с протегнати ръце към него.

Той премина бързо през залата, повдигна я и я притисна към гърдите си. Като се завъртяха в кръг, той я целуна по лицето, докато тя се смееше.

— Спри, Уилям, имаме гост — възпротиви се слабо тя. Това не го впечатли и тя извика: — Престани, Уилям. Сега, след като си вкъщи, аз трябва да се разпоредя за вечерята.

— Закъсняла си — каза той. — Слънцето отдавна залезе. Вечерята още ли не е сервирана?

— Не. Задържах я заради теб — тя скръсти скромно ръце пред гърдите си. — Гладен ли си?

Неосъзнаваща женските си хитрини — защото как можеше да знае тези общоизвестни светски примамки, без да ги е наблюдавала у другите? — тя флиртуваше с него. Черните й мигли пърхаха, разкривайки нейните сияещи очи. Усмивката се появяваше и изчезваше от устните й, като че ли радостта й от завръщането му не можеше да бъде скрита.

Погледът му се плъзна по кадифената й кожа, а розовината по бузите й го накара да изпита желание да я близне като студен крем карамел.

— Умирам от глад — увери я той, а гласът му бе станал дрезгав и показваше, че намерението му нямаше нищо общо с храната.

— Аз също съм гладен — укорителният глас на Никълъс наруши тяхното бъбрене и Сора подскочи от изненада. Тя беше забравила за техния гост.

Надарен с по-силно чувство за самоконтрол, отколкото Сора, Уилям се обърна към приятеля си с усмивка:

— Добре дошъл, Никълъс. И теб ли те накара да чакаш?

С очарователен поклон Никълъс каза:

— Дамата има такъв приятен начин да накара някого да чака, че човек дори не забелязва болките от глада.

Сора се засмя на неговото сладкодумие.

— Един учтив начин да ми намекнете, че съм ви накарала да умирате от глад. Но затова сега всички ще имате апетит — плясна с ръце тя. Прислугата изостави другите си задължения и се залови със сервирането на вечерята.

— Тази вечер ще имаме скромна вечеря — предупреди ги тя. — Яхния и мляко.

— Моето любимо ядене — той наблюдаваше с удивление паническото бързане на слугите. — Не си ли ги хранила от обед?

— Те направиха една глупава грешка — Сора се усмихна и се обърна към него, като повиши глас: — Твоите крепостни, лорд Уилям, смятат, че аз нямам никакви права над тях. Те се противопоставиха безочливо на моите разпореждания, като се отнесоха към тях с недоверие и незачитане. Борбата за моето право да се разпореждам тук, започнала преди месеци, трябваше да се поднови отново днес. Питам, милорд, до каква степен се разпростира моята власт в това домакинство?