Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

След като се изморих от дългото обикаляме, аз се поразмислих и поех към квартирата си, където пристигнах към девет часа вечерта.

Нямах представа какво имаше във вързопа, нито защо беше оставен на стола в аптеката, но когато го отворих, видях един комплект почти ново и доста фино бельо за родилка, украсено с много хубава дантела. Имаше също половинлитрова сребърна купичка за овесена каша, малка сребърна чаша и шест лъжички, още бельо, една хубава риза и три копринени носни кърпи, а в чашата, увити в хартия, осемнадесет шилинга и шест пенса.

Докато изваждах тези неща, макар да бях вече вън от опасност, изпитвах неописуем страх. Седнах и горко заридах. „Господи — виках, — аз съм вече крадла! Следващия път ще ме хванат, ще ме заведат в затвора Нюгейт и ще ме осъдят на смърт!“ После пак дълго плаках. Ако не ме беше страх, колкото и да бях изпаднала, положително щях да върна откраднатите вещи. Но след известно време страхът ми премина. Легнах си, но почти не спах. Ужасът, който изпитвах от постъпката си, не ми даваше покой цяла нощ и през целия следващ ден не знаех нито какво говоря, нито какво върша. След това исках на всяка цена да чуя нещо за кражбата и да разбера дали нещата принадлежаха на някой бедняк или на богаташ. „Може да са били на някоя бедна вдовица като мене — си казвах аз, — която е увила тези неща, за да ги продаде и да купи къшей хляб за себе си и за бедното си дете. И сега те гладуват и се измъчват, защото са лишени от малкото пари, които биха получили от тази продажба.“ В продължение на три-четири дни тази мисъл ме тормозеше повече от всички други.

Но собствените ми грижи изместиха тези разсъждения; мисълта, че и аз самата скоро ще започна да гладувам, постепенно ме направи по-коравосърдечна. В тези дни особено ми тежеше това, че докато беше жив мъжът ми, аз бях тръгнала по правия път и се бях разкаяла (както се надявах) за миналите си лоши дела. Тежко ми беше, че след като няколко години бях водила сериозен и почтен живот, сега крайната нужда, в която бях изпаднала, ме тласкаше към морална и телесна гибел. На два-три пъти падах на колене и се молех на бога да ме спаси, но трябва да призная, че в молитвите ми нямаше никаква надежда. Не знаех какво да правя. Всичко около мен ми вдъхваше страх, а душата ми тънеше в пълен мрак. Като размислих, съзнах, че не съм се разкаяла за предишния си живот, че божието наказание вече ме настига и че сега почват страданията за миналите ми прегрешения.

Ако бях продължила да разсъждавам така, може би щях истински да се разкая. Но в сърцето ми се таеше лош съветник и той постоянно ме подтикваше да облекча положението си с най-лошите средства. Една вечер той отново ме изкуши да изляза и да потърся нещо както в деня, когато ми пошепна: