Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
Живяхме в доволство цели пет години и като изневиделица ударът на някаква невидима ръка срина из основи щастието ми и ме остави да се справям сама в света.
Моят съпруг беше дал назаем голяма сума на един колега от банката, който фалира. Това беше тежък удар за мъжа ми и не можеше да не се отрази зле на финансовото ни положение, но все пак, ако на съпруга ми не му липсваше кураж да приеме нещастието си, той можеше да се оправи от понесената загуба, тъй като имаше добър кредит в търговския свят. Така е в живота — превиеш ли гръб, когато те сполети беда, бремето става двойно по-тежко; а комуто липсва воля за живот, неминуемо загива. Напразно се мъчех да го утеша и ободря — раната бе твърде дълбока. Този удар бе пронизал сърцето му като с кама; обзе го отчаяние, което се превърна в апатия, и не след дълго той умря. Предвиждах нещастието си и това много ме потискаше, защото ми беше съвсем ясно, че ако той умре, с мене е свършено.
От него имах само две деца, защото бях четиридесет и осем годишна и ми минаваше времето за раждане. Предполагам, че и да беше жив, нямаше да имам повече деца.
Сега наистина бях в много тежко и безнадеждно положение, в някои отношения по-лошо от всякой друг път. На първо място хубостта ми бе повехнала и не можех да очаквам, че ще стана любовница някому. От красотата ми бяха останали само далечни следи. Но най-лошото беше, че се бях отчаяла и загубила надежда. Аз, която насърчавах мъжа си и се стараех да поддържам духа му, сега не бях в състояние да крепя собствения си дух. Липсваше ми куражът, за който сама му казвах, че е крайно необходим, за да понесе човек по-леко бедите си.
Останала без помощ и без приятели, аз действително бях в плачевно положение. А загубата, която бе претърпял мъжът ми, дотолкова бе намалила средствата ми, че макар да нямах дългове, ясно виждах как скоро няма да имам с какво да живея. Парите за най-насъщните ми нужди се топяха всеки ден. Скоро щях да остана без никакви средства и да изпадна в пълна мизерия. Така живо си представях всичко това, та ми се струваше, че лошите дни са вече настъпили, преди дори да наближат. Освен това страхът удвояваше нещастието ми, защото си представях, че всяка монета от шест пенса, която давах за хляб, беше последната в кесията ми и че от следващия ден съм обречена на гладна смърт.
При тежкото положение, в което се намирах, нямах никакъв приятел, към когото да се обърна за утеха и съвет. По цели дни и нощи плачех и страдах, кършех ръце и се вайках като обезумяла. Често се чудя как не полудях. Бях изпаднала в такова голямо униние, че умът ми блуждаеше и започнах да страдам от халюцинации.
Живях две години в това плачевно състояние. Оскъдните ми средства се топяха. Постоянно оплаквах злочестата си съдба и сякаш всеки ден силите ми бавно чезнеха без най-малкия лъч от надежда и без изгледи за помощ отнякъде. Толкова много и често бях плакала, че сълзите ми пресъхнаха. Така бързо обеднявах, че просто обезумявах от отчаяние.
За да облекча поне малко положението си, напуснах къщата, в която живеех, и наех мебелирана квартира. Живеех крайно скромно и продавах постепенно нещата си, което ми докарваше малко пари. По този начин живях близо година съвсем скромно, като пестях дори стотинката. Но колчем помислях за бъдещето, сърцето ми се свиваше — лишенията и мизерията бяха неизбежни. О, нека всеки, който чете горните редове, сериозно се замисли върху това, какво значи да изпаднеш в отчаяние и да останеш без приятели и без хляб. То непременно ще го накара не само да пести това, което има, но и да потърси подкрепа от бога и да си спомни за молитвата на мъдреца:
„Пази ме, боже, от бедност, за да не стана крадец.“
Нека читателят помни, че отчаяният е изложен на ужасни изкушения и няма сили да се съпротивява. Нищетата гнети и нещастието довежда душата до отчаяние. Какво можеш да направиш?
Една вечер, бидейки вече на края на силите си — няма да излъжа, ако кажа, че бях като обезумяла, — подтикната от някакъв зъл дух, аз се облякох (дрехите ми бяха още доста хубави) и излязох. Не знаех какво върша, нито защо го върша. С положителност мога да твърдя, че когато излязох, нямах никаква предначертана цел. Нито знаех къде отивам, нито мислех къде да отида и какво да направи. Но както сатаната ме измъкна от къщи и подхвърли примамката си, за да се заловя за нея, така сигурно той ме доведе до онова място, защото наистина не знаех къде отивам, нито какво правя.