Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

— Пазим ги, госпожо. Пак заповядайте — рече момчето и аз си тръгнах.

Прибирайки се в къщи, аз си мислех, че трябва да разбера дали хазайката би ми помогнала, ако се озова натясно. Още същата вечер намерих удобен случай да поговоря с нея по този въпрос. Казах й най-напред, че искам да споделя с нея една извънредно важна тайна и я моля да не я открива никому. Тя отговори, че веднъж вече е запазила в най-строга тайна нещо, което й бях доверила по-рано, и затова нямам причини да се съмнявам, че сега ще запази и друга моя тайна. Рекох й, че ми се е случило нещо извънредно странно и разказах цялата история със сребърната чаша.

— А ти взе ли я със себе си, мила? — попита тя.

— Разбира се, че я взех! — отвърнах аз и я показах.

— Но сега какво да правя? Ще отида да я върна.

— Да я върнеш ли? — възкликна тя. — Върни я, ако искаш да идеш право в Нюгейт!

— Че как може да са толкова долни хора, та да ме арестуват, като им я връщам? — рекох.

— Ти не познаваш този вид хора, дете мое — отвърна тя. — Не само ще те закарат в Нюгейт, но и ще те обесят без оглед на това, че най-почтено си върнала откраднатото; или пък ще те държат отговорна за всички други халби, които са изчезнали.

— Тогава какво да направя?

— Щом си я задигнала — рече тя, — няма как, ще я задържиш. Няма вече връщане назад. Впрочем халбата не е ли по-необходима на теб, отколкото на тях? — попита тя. — Де да можеше веднъж седмично да попадаш на такава находка.

С тези си думи хазайката ми се представи в съвсем друга светлина и разбрах, че откакто има заложна къща, около нея се навъртат лица, съвсем различни от порядъчните хора, които срещах у нея преди.

Това ми стана още по-ясно, след като прекарах известно време в къщата й. Често виждах да носят дръжки на саби, вилици, сребърни чаши и други неща не за да ги залагат, а направо за продан: тя купуваше всичко, без да задава въпроси, и печелеше добри пари. Тя винаги стопяваше сребърните предмети, които купуваше, за да не би някой да си познае откраднатите неща. Една сутрин дойде при мене и ми каза, че ще топи сребърни съдове и ако искам, може да прибави и моята халба. Съгласих се на драго сърце. Тогава тя я претегли и ми даде пълната й стойност в сребро. По-късно научих, че не правела така с другите си клиенти.

Един ден, както си работех — бях в доста потиснато настроение, — тя започна да ме подпитва какво ми е. Казах й, че съм много отчаяна, задето имам малко работа и съм без всякакви средства, и просто не знам какво да правя. Тя се изсмя и ми каза, че трябва отново да се поразходя и да си опитам късмета. Може пак да се случи да намеря някой сребърен съд.

— Ах, майко — рекох, — че аз нямам никакъв опит в този занаят. Ще ме пипнат и тогава с мене е свършено.

— Ще ти намеря една приятелка, от която така ще научиш занаята, че няма да й отстъпваш по сръчност.

Това нейно предложение ме уплаши, защото досега нямах никакви съучастници, нито въобще познавах крадци. Но тя разсея всичките ми опасения. За кратко време с помощта на тази съучастничка станах не по-малко дръзка и не по-малко сръчна от Мол Кътпърс16, макар че далеч не можех да се меря с нея по хубост, ако славата й отговаряше на истината.