Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
Една вечер сляпо се подчиних на заповедта му и дълго обикалях из улиците, но не попаднах на нищо. Недоволна от неуспеха си, излязох и следващата вечер. Минавайки край една кръчма, видях през отворената врата на малката стаичка15 една сребърна бирена чаша, забравена на масата (по това време много ги имаше по кръчмите). Навярно някаква компания бе пила там и небрежният келнер бе пропуснал да я прибере.
Съвсем свободно влязох в стаичката и като поставих чашата на края на пейката, седнах пред нея и тропнах с крак. След малко дойде едно момче и аз си заръчах чаша топла бира, защото времето беше студено. Момчето изтича навън и го чух да слиза в мазето да наточи бирата. Докато го нямаше, влезе едно друго момче.
— Искате ли нещо? — ме запита то.
— Не — отвърнах аз, — другото момче отиде да ми донесе една халба.
След малко чух жената при тезгяха да казва:
— Излязоха ли всички от пети номер? — (Аз седях в стаичката номер пет.) И момчето отговори:
— Да.
— Кой прибра сребърната чаша? — попита жената.
— Аз — каза едно друго момче. — Ето я. — И то посочи, изглежда, към друга чаша, която бе донесло по погрешка от друга стаичка; а може би, негодникът му неден, беше забравил, че не я е прибрал; както и да е, но чашата си беше до мене.
Много ми беше приятно да чуя всичко това, защото разбрах, че не са усетили, че чашата липсва, а я смятаха за прибрана. Изпих си бирата, повиках момчето, за да платя, и на излизане казах:
— Хем да пазиш сребърните чаши, момчето ми! — и му показах сребърната халба, в която ми бе донесло бирата.
— Пазим ги, госпожо. Пак заповядайте — рече момчето и аз си тръгнах.
Прибирайки се в къщи, аз си мислех, че трябва да разбера дали хазайката би ми помогнала, ако се озова натясно. Още същата вечер намерих удобен случай да поговоря с нея по този въпрос. Казах й най-напред, че искам да споделя с нея една извънредно важна тайна и я моля да не я открива никому. Тя отговори, че веднъж вече е запазила в най-строга тайна нещо, което й бях доверила по-рано, и затова нямам причини да се съмнявам, че сега ще запази и друга моя тайна. Рекох й, че ми се е случило нещо извънредно странно и разказах цялата история със сребърната чаша.
— А ти взе ли я със себе си, мила? — попита тя.
— Разбира се, че я взех! — отвърнах аз и я показах.
— Но сега какво да правя? Ще отида да я върна.
— Да я върнеш ли? — възкликна тя. — Върни я, ако искаш да идеш право в Нюгейт!
— Че как може да са толкова долни хора, та да ме арестуват, като им я връщам? — рекох.
— Ти не познаваш този вид хора, дете мое — отвърна тя. — Не само ще те закарат в Нюгейт, но и ще те обесят без оглед на това, че най-почтено си върнала откраднатото; или пък ще те държат отговорна за всички други халби, които са изчезнали.
— Тогава какво да направя?
— Щом си я задигнала — рече тя, — няма как, ще я задържиш. Няма вече връщане назад. Впрочем халбата не е ли по-необходима на теб, отколкото на тях? — попита тя. — Де да можеше веднъж седмично да попадаш на такава находка.
С тези си думи хазайката ми се представи в съвсем друга светлина и разбрах, че откакто има заложна къща, около нея се навъртат лица, съвсем различни от порядъчните хора, които срещах у нея преди.
Това ми стана още по-ясно, след като прекарах известно време в къщата й. Често виждах да носят дръжки на саби, вилици, сребърни чаши и други неща не за да ги залагат, а направо за продан: тя купуваше всичко, без да задава въпроси, и печелеше добри пари. Тя винаги стопяваше сребърните предмети, които купуваше, за да не би някой да си познае откраднатите неща. Една сутрин дойде при мене и ми каза, че ще топи сребърни съдове и ако искам, може да прибави и моята халба. Съгласих се на драго сърце. Тогава тя я претегли и ми даде пълната й стойност в сребро. По-късно научих, че не правела така с другите си клиенти.
Един ден, както си работех — бях в доста потиснато настроение, — тя започна да ме подпитва какво ми е. Казах й, че съм много отчаяна, задето имам малко работа и съм без всякакви средства, и просто не знам какво да правя. Тя се изсмя и ми каза, че трябва отново да се поразходя и да си опитам късмета. Може пак да се случи да намеря някой сребърен съд.
— Ах, майко — рекох, — че аз нямам никакъв опит в този занаят. Ще ме пипнат и тогава с мене е свършено.
— Ще ти намеря една приятелка, от която така ще научиш занаята, че няма да й отстъпваш по сръчност.
Това нейно предложение ме уплаши, защото досега нямах никакви съучастници, нито въобще познавах крадци. Но тя разсея всичките ми опасения. За кратко време с помощта на тази съучастничка станах не по-малко дръзка и не по-малко сръчна от Мол Кътпърс16, макар че далеч не можех да се меря с нея по хубост, ако славата й отговаряше на истината.
15
Английските кръчми имат обикновено и няколко малки стаи за по-отбрани клиенти, отделени с преграда от общия салон. — Б.пр.
16
Кътпърс — крадла. — Б.пр.