Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Наистина ли е необходимо, почитаеми жрецо? — възрази Сади.
Гролимът сложи заплашително ръка на дръжката на меча си.
— Спокойно, спокойно. — каза Сади. — Просто питах.
— Вътре! Веднага!
Влязоха в килията и жрецът в черна роба затръшна вратата зад тях. Звукът от проскърцващия в ключалката ключ по някаква причина им се стори доста силен.
— Гарион — каза Се’Недра изплашено. — Какво става? Защо правят това?
— Ерионд е в беда — обясни той и я прегърна. — Сади ще опита да ни измъкне с преговори.
— Ами ако не успее?
— Тогава ще го направим по другия начин.
Силк огледа слабо осветената килия, презрително подсмъркна и отбеляза:
— Тъмниците винаги показват абсолютна липса на въображение. — След което подритна плесенясалата слама, насипана по пода.
— Толкова голям опит ли имаш с тъмниците, Келдар? — попита Велвет.
— Не чак толкова — вдигна рамене той. — Никога не съм се задържал в някоя повече от няколко часа.
Той се повдигна на пръсти, погледна през малкото прозорче с решетки на вратата и каза на Белгарат:
— Добре, няма стражи. Искаш ли да я отворя? Не смятам, че можем да направим кой знае какво оттук.
— Моля те за малко търпение, принц Келдар — каза Сади. — Ако избягаме от тази килия, никога няма да мога да изгладя нещата.
— Трябва да разбера какво са направили с Ерионд — каза решително Поулгара на евнуха. — Давай, Силк, отвори я.
— Поулгара? — чу се познат глас от съседната килия. — Ти ли си?
— Ерионд! — възкликна тя с облекчение. — Добре ли си?
— Нищо ми няма, Поулгара. Сложиха ми вериги, но не са много неудобни.
— Защо направи това в светилището?
— Не ми харесаха пламъците.
— На мен също, но…
— На мен наистина не ми харесаха, Поулгара. Такива работи трябва да бъдат спрени и все отнякъде трябва да започнем.
— Как ги изгаси? — попита Белгарат. — Гарион е бил там, когато си го направил, и казва, че не е усетил нищо.
— Не съм сигурен, Белгарат. Всъщност не направих нищо конкретно, за да ги изгася. Просто реших, че не искам да горят повече, така че по някакъв начин ги накарах да го разберат и те просто изгаснаха.
— И това е всичко?
— Доколкото си спомням, да.
Белгарат изглеждаше объркан.
— Когато се измъкнем оттук, ще трябва да си поговоря с това момче. Вече пет-шест пъти се каня да го направя, но всеки път, когато се реша, бивам елегантно отвличан от темата. — Той погледна Гарион. — Следващия път, когато говориш с приятеля си, му кажи да престане с това. Дразни ме.
— Той вече го знае, дядо. Май точно затова го прави.
Някъде със звън се отвори тежка желязна врата и се чуха маршируващи стъпки.
— Гролими — тихо каза Силк.
— Че кой друг? — кисело попита Белгарат.
Приближаващата група спря отвън и в ключалката на килията на Ерионд изщрака ключ. Вратата със скърцане се отвори.
— Момче — излая дрезгав глас. — Ела с нас.
— Татко! — настоятелно прошепна Поулгара.
Старецът вдигна ръка и промърмори:
— Почакайте.
Ключ изтрака и в ключалката на тяхната килия и вратата също се отвори.
— Агачак се върна — с рязък глас оповести един гролим през отворената врата. — Излизайте.
— Чудесно — с облекчение каза Сади. — Каквато и да е причината за всичко това, сигурен съм, че всичко може да бъде изяснено за няколко минутки.
— Без приказки! — Гролимът рязко се обърна и тръгна по коридора. Хората му се строиха зад пленниците с извадени оръжия.
Агачак, главният жрец на Рак Урга, беше мъртвешки блед и с дълга брада. Седеше на подобен на трон стол в голямо помещение, осветено от бляскави факли и окичено с тъмнокафяви драперии. Закачулената роба на главния жрец бе кървавочервена, а изпитите му очи горяха под рошавите му сиви вежди. Ерионд, все още във вериги, тихо седна на малкото дървено столче пред него. Стройната жрица Чабат, чиято качулка, обшита по ръбовете с лилаво, бе отметната назад и червените белези по двете й страни като че ли отразяваха светлината на факлите, стоеше изправена до господаря си с изражение на жесток триумф.
— Кой от вас е Уса от Стис Тор? — попита главният жрец с глух глас.
Сади пристъпи напред с дълбок поклон и каза:
— Аз съм Уса, о, свещени.
— В голяма беда си се забъркал, Уса — каза Чабат с гърлен, почти мъркащ глас. Устните й се изкривиха в грозна усмивка.
— Но аз нищо не съм направил.
— Тук, в Ктхол Мургос, господарят е отговорен за злодеянията на своя слуга.