Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Мисля, че е по-добре да не казваме на Се’Недра — каза Гарион. — Има достатъчно проблеми и без това.
Вратата отново се отвори и Гарион се извъртя с ръка на меча си.
— Белгарат? Тук ли сте? — Беше гласът на Силк.
— Тук отзад — отговори Белгарат. — Говори по-тихо.
— Имаме проблем — каза дребният мъж, когато отиде при тях в задната част на библиотеката. — Ерионд изчезна.
— Какво? — извика Гарион.
— Измъкнал се е някъде.
Белгарат удари с юмрук по масата и изруга.
— Какво му става на това момче?
Силк махна качулката на гролимската роба, която носеше.
— Поулгара искаше да тръгне да го търси, но аз и Дурник я спряхме.
— Ще трябва да го намерим — каза старият вълшебник и се изправи. — Поул ще почака. По-добре да се разделим — така ще можем да огледаме повече места. — Той ги поведе към вратата на библиотеката, погледна бързо навън и след това излезе в коридора. — Не прави нищо необичайно — тихо предупреди той Гарион. — Тук е пълно с гролими, а те са доста талантливи и ще те усетят веднага.
Гарион кимна.
— И от време на време проверявайте и другите. Няма да свършим кой знае какво, ако открием Ерионд, а след това трябва да търсим и тях. Да вървим. — Той бързо тръгна по слабо осветения коридор.
— Как е успял да се измъкне на леля Поул? — тихо попита Гарион Силк, докато двамата се връщаха по обратния път.
— Се’Недра имаше истеричен пристъп — отговори той. — Жертвоприношението я разтревожи. Поулгара я заведе в една от килиите и се опита да я успокои. Сигурно тогава се е измъкнал.
— Тя добре ли е? — попита Гарион разтревожено.
— Мисля, че да. Поулгара й даде нещо, за да заспи. — Силк внимателно погледна зад ъгъла. — Ще тръгна оттук. Внимавай.
Като внимаваше да остане в сянка, Гарион мина в другия коридор. Държеше ръцете си на гърдите и главата наведена, имитирайки гролимите. Какво беше намислил Ерионд? Абсолютно безотговорното му момчешко поведение го накара да удари с ярост стената. После сепнато се озърна и тръгна по коридора, като се опитваше да не прави нещо подозрително и внимателно оглеждаше всяка врата по пътя си.
— Кой е? — натъртено попита дрезгав глас от една тъмна стая, която току-що беше отворил.
— Извинявай, братко — измърмори Гарион, опитвайки се да имитира говора на ангараките. — Сбърках вратата. — Той затвори и тръгна по коридора толкова бързо, колкото смееше.
Вратата зад него обаче се отвори широко и един полуоблечен гролим излезе и викна гневно:
— Ей, ти! Спри!
Гарион не се обърна, а зави в централния коридор на замъка.
— Върни се! — викна гролимът и Гарион чу босите му крака да тупкат след него по каменния под. Гарион изруга и реши да рискува. Отвори първата врата, която видя, и влезе вътре. Стаята бе празна. Той затвори вратата и се ослуша.
— Какво е станало? — чу се глас в коридора отвън.
— Някой се опита да влезе в килията ми. — Гарион разпозна гласа на гролима, когото беше обезпокоил.
Последва лукаво кикотене.
— Може би е трябвало да почакаш, за да видиш какво иска дамата.
— Беше мъж.
Настана тишина.
— Е — каза първият глас. — Ами…
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, съвсем нищо. По-добре иди се облечи. Ако Чабат те хване в коридора по долни гащи, може да й дойдат някои интересни идеи.
— Ще намеря този нахалник. Тук става нещо странно. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се.
От далечния край на коридора се чу бавно, протяжно псалмопеене и шум от тътрещи се крака.
— Бързо — каза единият глас отвън. — Насам, в този коридор. Ако ни видят, ще настоят да ги придружим.
Гарион чу тропота на краката им — отдалечаваха се. Той внимателно открехна вратата и погледна навън. Една редица гролими с качулки на главите и с ръце, скръстени отпред, се движеха с церемониална стъпка към центъра на замъка. Той изчака в тъмната стая да отминат и изведнъж, след един странен импулс, който понякога го караше да върши неща, без да мисли, излезе в коридора и се присъедини в края на редицата.
Стигнаха до едно широко място, където мирисът на изгоряло месо ставаше все по-силен, тъй като групата приближаваше Светата стая. После, запявайки по-силно, те влязоха през една сводеста врата в самата Светая светих.
Таванът не се виждаше от кълбетата дим. На стената срещу вратата висеше лъскава желязна маска — точно копие на лицето на бог Торак. Под маската имаше черен олтар и на него — горящ мангал, чакащ следващото треперещо сърце да бъде предложено на отдавна умрелия бог.
Целият треперещ, Гарион се скри зад една колона до вратата. Той знаеше значението на това ужасно място. Но Торак беше мъртъв. Той самият беше усетил последните удари на сърцето на този бог, когато бе забил блестящия си меч в гърдите му. А това мръсно място пак бе пълно с кръв — дан, която се плащаше на осакатения бог, който беше умрял, оплаквайки горко съдбата си на безчувствените звезди. Бавно изгаряща го ярост обхващаше гърдите му, горчилка пълнеше устата му. Искаше да разбие маската и олтара и да разруши това отвратително място.