Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Той запали мотора и натисна педала на газта. Ревът му прогърмя в тишината.
— Да изчезваме оттук, по дяволите!
Усещайки гърдите на Арлийн, притиснати до гърба му, и ръцете й — около кръста си, Дру насочи мотора към паркинга, където тя бе оставила колата си. Според надписа беше Фаербърд, но някакъв нов модел, който той не беше виждал.
Те бързо я огледаха, но както и с мотоциклета, сякаш никой не бе я докосвал. Запали в мига, в който Арлийн завъртя ключа. Гумите застъргаха по чакъла и Арлийн излезе от паркинга. Дру подкара след нея.
Но пет мили по-нататък, точно след завоя, той изгаси дългите си светлини и се скри в храстите край пътя. Очакваше някой да го последва. Чака десет минути.
Никой. Но защо, помисли си Дру. Който и да бе убил тези мъже, би трябвало да е видял, че сме живи. Защо не бяхме проследени? Намръщен, той напусна скривалището си и настигна Арлийн пет километра по-нататък.
— Трябваше някой да ни последва — каза тя.
— Знам — той погледна тъмния път. — Никога не съм мислил, че ще се притеснявам, ако не съм следен.
— Ами да опитаме още веднъж. След следващия остър завой, отбий отново от пътя и изчакай.
Нямаше никаква кола. Объркан, той побърза да я настигне.
— В такъв случай ме следвай по-отблизо. Ще използвам черни пътища.
— За къде?
— Ти го каза. Трябва да намерим място, което да е достатъчно сигурно и където да отговориш на въпросите ми. И да ми кажеш какво общо има всичко това с Джейк.
Силно разтревожени, те погледнаха зад себе си. Какво се беше случило в гората, дявол го взел!
— Трябва да намерим Джейк — каза настойчиво Арлийн.
Насочиха се към южната част на Пенсилвания. Спряха в един мотел. До всяко бунгало имаше място за паркиране. Пред сънливия администратор те се регистрираха като господин и госпожа Робърт Дейвис и поискаха най-далечното бунгало. „Така че сутрешното движение да не ни пречи!“ Откриха че в три сутринта всички околни заведения са затворени. Трябваше да се задоволят с остатъка от храната, която носеше Арлийн, и малко сирене и бисквити от автомата във фоайето на мотела.
Паркираха колата на Арлийн пред бунгалото, но вляво от мотоциклета, така че да не се вижда от улицата. Затвориха вратата зад себе си, пуснаха завесите и чак тогава запалиха лампите.
Изведнъж Арлийн се строполи на леглото с разперени встрани ръце. На фона на белите чаршафи тя изглеждаше така, сякаш правеше фигури в снега. Арлийн затвори очи и се разсмя.
— Точно както преди, а! Напомня ми времето, когато бяхме в Мексико сити! Ти и аз, и…
Тя отвори очи.
— И Джейк — довърши Дру.
Тя се намръщи.
— Време е.
Той не отговори.
— Ти обеща.
— Да, точно така…
— Ти каза, че си бил в манастир. Ти каза, че преди шест години Джейк те бил убил. Какво значи всичко това? — Гласът й стана суров. — Кажи ми.
Дру знаеше, че ще дойде този миг. Докато караше насам непрекъснато си задаваше ужасния въпрос: Какво се беше случило в онази проклета гора? Защо не ни последваха? Беше мислил за разговора с Арлийн, но все още не беше готов.
— Страхувам се, че ще ни отнеме време.
— Ами тогава побързай, не го губи. Започвай — тя стоеше права. Беше свалила якето си и сега разкопчаваше дебелата си вълнена риза.
Този интимен жест го изненада, макар че тя явно не мислеше за това. Държеше се сякаш все още бяха любовници. Дру отново почувства прилив на любов към нея. Една горчива носталгия към предишния им начин на живот.
— Докато разказваш… — тя отвори вратата на банята, — ще си пусна един душ — Тя се обърна към него с разкопчана риза. — Хайде, Дру, разказвай.
Дру седеше объркан. Подсъзнанието му не позволяваше всички погребани копнежи и желания да изплуват. Той гледаше втренчено в пода.
Когато отново вдигна очи, Арлийн бе изчезнала. Откъм банята се чу как тя дръпна завесата и пусна водата. Едва тогава Дру влезе. Виждаше движенията на голото й тяло иззад жълтата полупрозрачна завеса. Дрехите й, изцапани от катеренето, бяха сложени под мивката. Банята се пълнеше с пара.
— Дру?
— Тук съм. Опитвам се да реша откъде да започна — той прехапа устни, затвори капака на тоалетната чиния и седна.
— Но ти каза, че преди шест години…
— Не. Всичко започна много преди това. Ако не знаеш какво е станало преди, няма да разбереш това, което се случи след това — той гледаше парата, която изпълваше малката баня. Въпреки близостта им, никога преди не бе й говорил за това. Спомените бяха толкова потискащи.
— Япония — каза тихо той.
— Какво? Не те чух. Този душ.