Тайните на Черната джунгла

Гребете силно! — заповяда, докато зареждаше карабината си.

Лодката им увеличаваше скоростта си, но и сипаите, чиито гребци бяха по-добри, а и лодката им — по-лека, бързо ги догонваха. На носа те бяха поставили защитна кула, зад която се криеха сипаите с насочено оръжие.

— Спрете! — мощно извика гласът.

— Гребете бързо! — заповяда ТремалНаик.

Един от сипаите си показа главата. Този момент бе достатъчен за ТремалНаик да насочи оръжието си и да стреля. Войникът нададе вик, размаха ръце във въздуха и падна на дъното на лодката.

— Следващият! — викна ТремалНаик и пое друга карабина. Отвърнаха му с общ залп. Куршумите зачукаха по фалшбордовете на лодката. Показа се нов стрелецсипаи, но падна като първият. Тази последователност на попаденията смути войниците, кои го малко след това обърнаха на борд по посока на отсрещния бряг.

— Бъди нащрек, ТремалНаик — каза един от гребците. — на онзи бряг има английски бунгала, които ще ги снабдят с хора и лодки.

— Няма да им оставим време — каза ловецът. — Насочете носа към гемията.

Съдът, който идеше към тях, не отстоеше на повече от половин миля. Беше една от онези индийски гемии, които се строят в Бомбай, прочут с корабостроенето си още от древността и където расте дървото тек, известно с твърдината си, както и един вид върба, която устоява на водата няколко века. Носът на гемията, с типична индийска архитектура, беше издължен и остър, украсен с божества и слонски глави, изкусно изваяни. Нейните три мачти с платна се накланяха под свежия, северен бриз.

За петнадесет минути лодката на тхугите докосна десния й борд. Капитанът на гемията се наведе от фалшборда, за да разбере какво искат.

— От къде идвате? — попита ТремалНаик.

— От „Белия град“ — отвърна морският вълк.

— Преди колко часа минахте покрай форт Уйлям?

— Преди пет.

— Видяхте ли военни кораби?

— Да, една фрегата, мисля че беше „Корнуел“.

— Какво товареше!

— Не товареше, качваше войници.

— Тия, които отиват в Раймандал — обадиха се тхугите.

— Знаете ли курса на „Корнуел“? — попита ТремалНаик през зъби.

— Не — отвърна капитанът.

— Беше ли запалена машината?

— Да.

— Благодаря, капитане. Лодката се отдели от гемията.

— Чухте ли? — попита гневно ТремалНаик.

— Да — отвърнаха тхугите и се наведоха над веслата.

— Трябва да стигнем преди фрегатата да вдигне котва, иначе всичко е загубено. Гребете, гребете!

В този момент един от тхугите нададе тържествуващ вик.

— Чуйте! — възкликна.

Всички наостриха слух и притаиха дъх. На юг се чуваше глух тътнеж, сякаш приближаваше буря.

— Приливът! — викнаха тхугите в един глас.

Течението на река Хугли изведнъж бе нараснало. От юг се зададе пенлива вълна, която напредваше с бързината на галопиращ кон. Пристигна с глух рев и повдигна лодката, като продължи за Калкута, повличайки купища клони и треви, както и не малко дънери.