Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
Тринадесета глава
Маги смяташе, че е пътувала доста. Та нали преди да навърши осем години, сновеше от единия до другия край на Денвър да изпълнява поръчки на майка си. Когато стана на десет, измина петдесет мили на югозапад до ранчото на Алварез, а четири години по-късно пропътува сама цялото разстояние до Денвър. Ако това не беше достатъчно, за да бъде в категорията на опитните пътешественици, тогава сигурно отиването до Санта Фе, посещението в ранчото на Слейтър и накрая преместването в Ранчо дел Рио щеше да я приобщи към тях. Беше пътувала повече от всичките си познати, с изключение на Кристофър и Питър. Но те не можеха да бъдат определени като обикновени хора, защото бяха англичани. Може би Луиза беше по-голяма пътешественичка. Бе дошла в Мексико Сити от Америка, а Маги не знаеше колко далеч е Мексико Сити.
Във всеки случай Маги смяташе, че е видяла значителна част от света или поне така вярваше преди пътуването до Англия с Кристофър и Питър. То не приличаше на нито едно от предишните — непрекъсната поредица от емоционални върхове и спадове. Трудно беше да остави Ранчо дел Рио, а още по-трудно — да се сбогува с Луиза. За голямо облекчение на Маги, Кристофър беше убедил приятелката й да остане в ранчото, за да се грижи за домакинството и сметките.
Пътят от Ню Мексико до Лондон беше пълен с изненади, сътресения и открития. Ню Йорк беше по-далеч, отколкото Маги можеше да си представи, а и по-голям. Градът беше хаос от хора, карети, шум и огромни сгради, докъдето стигаше погледът. Маги се зарадва, че го напускат, въпреки че параходът, на който се качиха, и изглеждаше прекалено крехък, за да устои на морската стихия. Видя й се още по-малък, когато земята остана зад гърба им и пред тях се ширна разпенената безкрайна вода.
Кристофър убеди Маги, че в сравнение с многото му прекосявания, сега Атлантическият океан се държи най-добре.
Стомахът й не бе съгласен и по време на пътуването не можеше да поеме нищо, което да не върне обратно почти веднага. Когато корабът акостира в пристанището на Лондон, Маги беше толкова нещастна, че оживеният кей изобщо не й направи впечатление. Щом веднъж стъпи на твърда земя обаче, гледките, звуците и ароматите на Лондон прогониха слабостта й с удивителна бързина. Неприветливите сгради, долепени една до друга, пушекът и вонята във въздуха изпълваха дробовете и щипеха очите й. Амбулантни търговци рекламираха високо стоките си, хора си крещяха през улицата от горните етажи на постройките, файтонджии подканваха конете си, карети тракаха върху неравен паваж. Маги искаше да запуши ушите си. Даже в Ню Йорк не беше така. На всичко отгоре цялото това викане ставаше с акцент, още по-странен от този на Кристофър и понякога съвсем неразбираем за ушите на Маги.
Когато наета карета ги остави пред къщата на херцог Торингтън в Кенсинггън, Маги вече се чувстваше като Алиса в Страната на чудесата. Още не беше решила дали това е кошмар или сън.
На входа на къщата бяха посрещнати от висок господин, който Маги помисли за самия херцог — бащата на Кристофър. Човекът е изключително учтив, за да е надут херцог, мислеше си Маги, докато той поемаше шапката на Кристофър и наметалото й. Опитът й с аристократичното общество в Денвър я беше научил, че хората от висшата класа често се мислят за прекалено високопоставени, за да бъдат учтиви с другите.
Кристофър я осведоми:
— Маги, това е Грейс. Грейс е иконом в Торингтън Хаус. Той управлява тук. Ако се нуждаеш от нещо, трябва просто да се обърнеш към него. Той е много изпълнителен.
— Благодаря ви, лорд Кристофър. Торингтън Хаус е поласкана от честта, лейди Кристофър.
Маги се огледа, за да види лейди Кристофър. После разбра, че икономът говори на нея.
— Ъ… Благодаря ви, господин Грейс.
Грейс вдигна вежди. С крайчеца на окото си Маги забеляза усмивката на Кристофър. Вече бе допуснала грешка, а дори не знаеше каква е тя. Къщата имаше име, икономът изглеждаше като херцог, предполагаше се, че тя е някаква благородна дама, а не можеше да разбере и дума от това, което тия англичани произнасяха.
— Нейна светлост е на посещение при лейди Стивън, милорд. Братята ви са в клуба си. Лейди Елизабет обаче е вкъщи. Ще й съобщя за пристигането ви.
Когато икономът излезе, Кристофър тихо каза:
— Наричай го Грейс, а не господин Грейс.
— Но това е неучтиво.
— Така е свикнал.
— А ти винаги ми четеш конско за моите маниери!