Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Без много да мисли повече, тя влезе в бюрото и помоли да презаверят билета й за Венеция. Имаше чувството, че непременно трябва да отиде там, преди да се завърне в Париж. Имаше нужда да си изясни нещо, още не знаеше точно какво, но трябваше да го направи, преди да види отново Клерфе.
— Кога отлита самолетът? — попита тя.
— След два часа.
Лилиан се върна в хотела и приготви багажа си. Допускаше, че Клерфе вече е в Париж, но се поколеба да му телефонира или да му пише, че няма да пристигне. Помисли си, че би могла да направи това и от Венеция, но съзнаваше, че това няма да стане. Усещаше, че й е необходимо да остане за няколко дни сама — сама и недосегаема, свободна от влиянието на когото и да било, преди да се завърне. „Да се завърна? — мислеше тя. — Но къде? Нима не приличам на онези птици от старинното предание, които се раждали без нозе и били обречени да летят до самата си смърт? Нима не съм си избрала сама такава съдба? И не искам ли да си изясня само едно — дали да напусна Клерфе, или не?“
Самолетът се приземи в розовеещия късен следобед на лагуната.
Лилиан успя да получи една ъглова стая в хотел „Даниели“. Прислужникът при асансьора побърза да й съобщи, докато се изкачваха, че именно в този хотел се разиграл бурният роман между застаряващата Жорж Санд и младия Алфред дьо Мюсе.
— И как е свършило всичко? С коя й е изневерил?
— С никоя, mademoiselle. Той е бил отчаян. Мадам Санд му е изневерявала — прислужникът се усмихна — с някакъв италиански лекар. Господин дьо Мюсе е бил поет.
Лилиан забеляза искриците ирония и задоволство в очите на мъжа. „А най-вероятно тя е изневерявала на самата себе си — мислеше Лилиан. — Отивала е при единия, а е обичала другия.“
Прислужникът отвори вратата.
— Тя го е напуснала — отбеляза той. — Заминала си, без да му се обади.
„Също като мене — помисли Лилиан. — Нима и аз изневерявам на себе си?“ Тя влезе в стаята си и се спря. Помещението бе изпълнено с трептящата розова светлина на вечерта, каквато можеше да се види само във Венеция. Приближи се до прозореца и погледна навън. Водата бе синя и спокойна, но щом откъм Сан Дзакария се зададе с бумтене едно параходче, вълните започнаха да надигат и свалят редиците от гондоли по кейовете. Проблеснаха и първите светлини, бели и самотни на фона на розовеещото небе и синьото море, както и оранжевите предупредителни светлини край плитчините, които като светеща огърлица нежно обвиваха силуета на Сан Джорджо Маджоре. „Този град е далеч от всякакви планини — мислеше Лилиан. — По-далеч не би могло да се избяга!“ Нищо тук не й действуваше смазващо, сякаш всичко я докосваше с гальовна ръка. Всичко бе непознато и очарователно. „Тук никой не ме познава — мислеше тя. — И никой не знае, че съм тук!“ Тя усещаше своята анонимност като някакво странно, вихрено щастие — щастието, че си се отскубнал от друго щастие за кратко или завинаги.
Това чувство се усили, когато излезе на малката piazza пред хотела. Усещаше нещо от приключението на всяко начало. Нямаше пред себе си никаква цел. Вървеше, накъдето я тласкаше случаят, и на края се озова в ресторант „Куадри“. Изглеждаше й очарователно, че в малкия салон със стенописи, изобразяващи сцени от осемнадесето столетие и осветен от златни аплици, се влизаше направо откъм улицата. Лилиан си поръча омари и бутилка леко бяло вино. Край нея по стените бяха изписани танцуващи хора в маски. Тя се усещаше подобна на тях, изплъзнала се от света, скрита зад една невидима маска и предала се на същата опияняваща безотговорна свобода, каквато всяка маска предоставяше. Пред нея в розовия полумрак се откриваха хиляди възможности, както и хилядите улици на този град, обичащ маските. Накъде водеха те? Към непознати, безименни нови открития или само към прелестни и уморителни повторения, от които човек излиза преситен и подтиснат, че е пропилял най-ценното, което притежава — своето време? „Но времето е за това да се пропилява — мислеше Лилиан. — Да се пропилява въпреки всичко, безразсъдно и с лека ръка, иначе човек рискува да сподели съдбата на героя от приказката, който искал да получи толкова много за своя къс злато, че не можал да се спре на нищо и докато умувал, умрял.“