Танцуващият с духове

Хората все му казваха, че времето ще облекчи болката. Но това беше просто друг начин да се каже, че самата Кейт ще започне да изчезва. Може и да бяха прави, но не това искаше Бърк, не това. В известен смисъл от нея му беше останала единствено болката.

Във Вашингтон не беше по-добре. Видял се бе с неколцина стари приятели, но те не познаваха Кейт и по тази причина му се сториха чужди. За Бърк всичко беше свързано с Кейт, а онова, което не беше, нямаше връзка и със самия него.

Постоянно си мислеше как се бяха намерили. Той буквално беше паднал от небето — потрошен, обгорял и почти мъртъв, докаран на прага й от човек на име полковник Убийство. И това ако не е съдба, какво е?

Размърда се в тясното пространство на седалката, вперил поглед във видеомонитора отгоре, който показваше анимирано изображение на самолет, прекосяващ бавно Атлантическия океан на път към картата на Европа. Беше изтощен от изпитанието на последните дни, от усилията да се преструва, че е добре.

Радваше се искрено за Томи. Отчасти заслугата беше негова, отчасти той беше причината Стария да не угасне заради сломеното си сърце. Радваше се, че вече ходи в кръчмата с приятелчетата си. Бизнесът вървеше добре и имаха толкова работа в кантората, че дори бяха наели секретарка. Ирландия беше в период на невиждан икономически подем и сега, когато Том се беше върнал на работа, бизнесът щеше да стъпи отново на краката си.

Бърк беше крепил що-годе нещата, докато Стария се съвземе. Но ключов момент за промяната у Томи беше визита на самата Кейт.

— Тя дойде при мен — беше му казал развълнувано той. — През нощта. Застана до таблата на леглото ми. Нашата Кейти, тя беше. „Тате, рече, стига сте тъжили вече, омръзна ми! Чуваш ли? Заради двама ви с Майкъл не мога да намеря покой. Трябва да спрете.“ После ме целуна по челото и ме накара да обещая, че ще събера смелост и ще продължа нататък. Обеща, че винаги ще бъде с нас, нищо, че вече я няма. Не е ли напълно в нейния стил? — попита Томи. — Да се грижи за нас дори сега?