Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Вмъкна се през вратата по раздърпани панталони в цвят „каки“ и розова риза „Лакост“. Погледът му бе стреснат и ошашавен, както едно време в детството. Подмина медицинската сестра и приближи леглото ми.

— Какво става, по дяволите?

Канех се да му дам подробен отчет, когато Лени ме спря с вдигнат пръст. Обърна се към сестрата и я помоли да излезе. Щом останахме сами, той ми кимна да продължа. Започнах от срещата ми с Едгар в парка, после обаждането ми до Рейчъл, нейното пристигане, подготовката на електронната техника, обаждането за откупа, предаването на откупа, екшъна с колата. Върнах се назад и му казах за компактдиска. Лени ме прекъсваше — той винаги прекъсваше, — но не колкото друг път. Видях, че по лицето му премина нещо като сянка, и навярно — не че искам да се задълбочавам чак толкова — тя се дължеше на обидата, че не съм му се доверил. Изражението му не трая дълго. Полека-лека се съвзе.

— Има ли вероятност Едгар да те прави на луд? — запита той.

— С каква цел? Той е, който изгуби четири милиона долара.

— Не и ако го е инсценирал.

Аз се намръщих.

— Не виждам смисъла.

Това не се хареса на Лени, но и той нямаше логичен отговор.

— И къде е Рейчъл сега?

— Не е ли тук?

— Не мисля.

— В такъв случай не знам.

Помълчахме.

— Може да се е върнала у нас — предположих.

— Да — каза Лени. — Може би.

Но в гласа му липсваше дори капчица убеденост.

Тикнър бутна вратата със замах. Тъмните очила бяха кацнали върху бръснатата му глава — нещо, което намирах за смущаващо. Ако наведеше глава и върху долната част на темето му имаше изрисувана уста, щеше да изглежда като второ лице. По петите с танцова стъпка „хип-хоп“ го следваше Ригън. Но може само така да ми се е сторило заради козята брадичка. Тикнър взе думата пръв.

— Знаем за искането на откупа — заяви той. — Знаем, че твоят тъст ти е дал още два милиона. Известно ни е, че днес си посетил частната детективска агенция НКДУ и си искал паролата на един компактдиск, който е принадлежал на починалата ти съпруга. Знаем, че си бил с Рейчъл Милс и че тя не се е върнала във Вашингтон, както си съобщил на Ригън по-рано. Тъй че това можем да го пропуснем.

Тикнър се приближи към мен. Лени го наблюдаваше, готов да му се нахвърли. Ригън кръстоса ръце и се подпря на стената.

— Та да започнем с парите за откупа — продължи Тикнър. — Къде са?

— Не знам.

— Някой взе ли ги?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Той ми каза да ги сложа на земята.

— Кой „той“?

— Похитителят. Който се обаждаше по мобилния телефон.

— Къде пусна парите?

— В парка. На пътеката.

— И после какво?

— Той ми каза да тръгна напред.

— А ти?

— Така и направих.

— После?

— Тогава чух детски плач и някой започна да тича. След това всичко се обърка.

— А парите?

— Казах ти. Не знам какво стана с парите.

— А Рейчъл Милс? — поиска да узнае Тикнър. — Тя къде е?

— Не знам.

Погледнах към Лени, но в момента той изучаваше лицето на Тикнър. Аз изчаках.

— Ти ни излъга за завръщането й във Вашингтон, нали така? — запита Тикнър.