Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Кои?

Усетих се накъде отиват нещата. Две ченгета стояха с насочени пистолети. Ригън ме гледаше в упор, с кръстосани пред гърдите ръце. Тикнър се появи иззад него.

— Нека поговорим за това, става ли?

Не става. Те няма да стрелят. А и да стрелят, не ми пукаше. Тъй че хукнах да бягам. Те се спуснаха след мен. Ченгетата бяха по-млади и несъмнено в по-добра форма. Но аз бях с подпален вътрешен мотор. И не бях на себе си. Прескочих зида и се сурнах по склона. Ченгетата ме следваха, но се движеха по-несигурно, с нормално човешко внимание.

— Стой! — изрева онзи отново.

Дишах твърде учестено, за да мога да изкрещя някакво обяснение. Исках те да са около мен, но без да ме настигат.

Свих се на кълбо и се затъркалях надолу по хълма. Счупено стъкло се заплете в косата ми. Наоколо хвърчеше прахоляк. Почти ме давеше. Вече бях набрал инерция, когато гръдният ми кош се удари в някакъв пън. Чух как изкънтя на кухо. Задушавах се, останах почти без въздух, но продължих да се търкалям. Плъзгайки се на една страна, достигнах пътеката. Фенерите на ченгетата ме следваха по петите. Виждаха се, но бяха достатъчно далеч. Добре.

Вече на пътеката, извърнах очи първо надясно, после наляво. Нямаше нито помен от мъжа с фланелата, нито от Тара. Опитах се отново да преценя накъде може да са избягали. Нищо не измислих. Спрях се. Полицаите се приближаваха.

— Стой! — извика пак ченгето.

Шанс петдесет на петдесет.

Вече се канех да се спусна наляво и да се насоча обратно към мрака, когато зърнах младия мъж със синята кърпа, който ми беше кимнал преди. Този път той поклати глава и посочи в обратната на моята посока. Успях да кажа: „Благодаря“.

Може да ми е отвърнал нещо, но аз вече бях хукнал натам. Пак се закатерих, насочвайки се към същата ограда от метална мрежа, през която бях минал по-рано. Чух стъпки, но те бяха твърде далеч. Погледнах нагоре и отново зърнах фланелата. Беше застанал до светлините при стълбите на метрото. Май се опитваше да си поеме дъх.

Затичах се по-бързо.

Той също.

Деляха ни петдесетина метра. Но той носеше дете. Трябваше да успея да го догоня. Отново спринтирах. Същото ченге този път извика: „Спри!“, предполагам, за разнообразие. Адски се надявах да не решат да стрелят.

— Той се върна на улицата! — изкрещях. — Носи детето ми!

Не знам дали ме чуваха или не. Достигнах стълбите, които вземах по три нагоре. Отново се озовах извън парка, на „Форт Уошингтън Авеню“ при площад „Маргарет Корбин“. Погледнах към детската площадка пред себе си. Никакво движение. Огледах „Форт Уошингтън Авеню“ и забелязах някой да тича покрай гимназия „Майка Кабрини“, близо до църквата.

Умът понякога прави странни завои. Църквата „Кабрини“ беше една от най-сюрреалистичните атракции в цял Манхатън. Веднъж Зия ме завлече там на литургия, за да видя с очите си защо църквата представлява такъв интерес за туристите. Веднага схванах атракцията. Майка Кабрини бе починала през 1901 година, но балсамираните й останки се съхраняваха в нещо като прозрачен блок, който бе олтарът. Свещениците провеждаха службата над нейното тяло-олтар. Не, не си го измислям. Същият специалист, който е съхранил тялото на Ленин в Русия, е работил и върху Майка Кабрини. Църквата е отворена за посетители. Дори си има магазин за сувенири.