![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Краката ми натежаха, но аз не спирах. Вече не чувах полицаите. Бързо се озърнах назад. Сигналните светлини бяха далеч от мен.
— Насам! — изкрещях. — До гимназия „Кабрини“!
Отново ударих на бяг. Стигнах до входа на църквата.
Беше заключен. Нямаше помен от фланела. Огледах се наоколо с широко отворени очи, обхванат от паника. Бях ги изгубил. Пропаднаха.
— Насам! — извиках с надеждата, че или полицията, или Рейчъл (или и двете) ще ме чуят.
Но сърцето ми изстина. Моят шанс. Моята дъщеря бе изчезнала отново. В гърдите си усещах тежест. Точно тогава чух запалването на колата.
Главата ми се стрелна надясно. Обходих улицата с поглед и се затичах. Някаква кола тъкмо потегляше. Беше на десетина метра пред мен. Хонда акорд. Запаметих регистрационния номер, макар да знаех, че е напразно. Водачът все още правеше маневра за излизане от паркинга. Не можех да видя кой е. Но този път нямаше да го изпусна.
Хондата забърса бронята на предната колата и вече отпрашваше, когато сграбчих дръжката на шофьорската врата. Накрая и на мен да ми се усмихне щастието — вратата не беше заключена. Не е имал време в бързината.
В много кратък отрязък от време се случиха няколко неща. Когато задърпах вратата, за да я отворя, успях да погледна през стъклото. Действително беше човекът със суичъра. Той стисна вратата, за да не се отвори. Задърпах по-силно, при което тя се открехна на сантиметър. Мъжът натисна газта.
Опитах се да бягам с колата като по филмите. Проблемът е, че с кола не можеш да се надбягваш. Но аз не пусках.
Чували сте истории за хора, придобили свръхестествена сила при определени обстоятелства — например как иначе нормален човек успява да повдигне цяла кола, за да спаси затиснатите под нея любими хора. Не съм вярвал на подобни истории. Сигурно и вие.
Не казвам, че съм повдигнал колата. Но не я пусках. Вмъкнах пръсти и ги вкопчих в преградата между предното и задното стъкло, налагайки им да се превърнат в менгемета. Просто не пусках, без значение какво.
Държа ли се, дъщеря ми ще живее. Пусна ли се, дъщеря ми умира.
Никакво съсредоточаване. Никакво мислене. Уравнение просто като дишането. Мъжът с фланелата даде газ до дупка. Колата набра скорост. Отскочих с крака от земята, но нямаше на какво да ги закрепя. Те се плъзнаха надолу по задната врата и се удариха о паважа. Усетих, че кожата на глезените ми се обелва. Опитах се да си възвърна опората в тях. Не стана. Болката беше нечовешка, но без значение. Продължавах да стискам.
Знаех, че статуквото работи срещу мен. Не можех да се държа още дълго, независимо колко си го налагах. Опитах се да извърша маневра. Направих опит да се вмъкна в колата, но нямах достатъчно сили. Продължих да се държа с изпънати ръце. Направих повторен опит да отскоча. Тялото ми бе вече в хоризонтално положение, успоредно на земята. Разтегнах го докрай. Протегнах десния си крак, който се обви около нещо — антената на колата. Щеше ли да ме издържи? Едва ли. Лицето ми беше долепено до задното стъкло. Зърнах детската седалка за кола. Беше празна.
Обзе ме паника. Почувствах, че ръцете ми се изплъзват. Бяхме пропътували някъде към трийсетина метра. С притиснато към стъклото лице, при което носът ми отскачаше от него, с охлузено и очукано тяло, погледнах към детето на предната седалка и смазващата истина отпусна ръцете ми от прозореца на колата.
Пореден странен завой на мисълта. Беше класически лекарски — детето трябва да седи отзад. Хондата имаше странична въздушна възглавница за пътници. Дете под дванайсет години по никой начин не бива да седи отпред. Освен това малките деца трябва да се настаняват на подходяща седалка. Всъщност така беше според закона за пътищата. Возенето отпред извън такава седалка за кола… беше двойно необезопасено.
Смешна мисъл. Или естествена. Тъй или иначе, не тази мисъл ме изтръгна от борбата.
Мъжът с фланелата завъртя волана надясно. Чух свистенето на гумите. Колата подскочи и пръстите ми се изплъзнаха. Вече не се държах за нищо. Носеше ме въздухът. Приземих се тежко като камък. Тялото ми занесе по паважа. Чух полицейските сирени зад себе си. Сигурно ще продължат по петите на хондата акорд, помислих си аз. Което вече нямаше да е от значение. Бях успял да хвърля бегъл поглед — достатъчен, за да знам истината.
Детето в колата не беше дъщеря ми.