![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Рейчъл се опита да помръдне, да направи нещо. Ала нямаше какво. Вдигна поглед навреме, за да види как мъжът свива юмрук и замахва. Помъчи се да се обърне настрани. Само че нямаше накъде.
Ударът блъсна главата й в калдъръма, след което я обгърна мрак.
Когато Марк я подмина, Лидия се измъкна иззад храста зад гърба му с насочено оръжие. Целеше се в тила му с пръст върху спусъка. Викът „Край! Ченгета!“, който чу в слушалките, я стресна толкова, че едва не дръпна спусъка. Но умът й работеше бързо. Сейдман продължаваше да се спуска по пътеката. Лидия видя всичко, при това ясно. Хвърли пистолета. Няма ли пистолет, няма доказателство за престъпление. Не можеха да свържат оръжието с нея, ако не е в ръцете й. Като повечето пистолети, беше с изтрити номера. Естествено, тя беше с ръкавици — значи няма пръстови отпечатъци.
Но пък — умът й продължаваше да работи на бързи обороти — какво й пречеше да вземе парите?
Беше просто разхождаща се из парка млада гражданка. Нима не можеше да се натъкне случайно на сака? Ако я хванеха с него, просто щеше да се направи на добра самарянка. Щяла при първа възможност да го предаде на полицията. Това не е закононарушение. Нямаше риск.
Не и при мисълта, че вътре има два милиона долара.
Умът й бързо прецени всички „за“ и „против“. Като помисли, направо си беше фасулско — взема парите; ако я хванат, какво толкова? Нямаше начин да бъде свързана с това престъпление. Беше захвърлила оръжието, както и клетъчния телефон. Разбира се, някой можеше да го открие. Но пак нямаше да води към нея или Хеши.
Долови шум. Марк Сейдман, който бе на около пет метра от нея, се спусна да бяга. Хубаво, никакъв проблем. Лидия се насочи към парите. Хеши се появи иззад ъгъла. Лидия вървеше към него. Грабна сака без колебание.
Сетне двамата поеха надолу по пътеката и се стопиха в мрака.
Продължавах да вървя напред, препъвайки се. Очите ми взеха да се нагаждат, но им трябваха още няколко минути, за да започнат да ми служат. Пътеката се спускаше надолу. Беше покрита с дребни камъни. Мъчех се да не се спъвам. Пътят ставаше все по-стръмен и аз се оставих на инерцията да ме тласка, без да изглежда, че бягам.
От дясната си страна виждах стръмния сипей, който водеше към Бронкс. Ниско долу блещукаха светлини.
Дочух детски хленч.
Спрях се. Звукът не беше висок, но определено бе на малко дете. Долових шумолене. Детето изхленчи повторно. Вече по-надалеч. Шумоленето затихна, но чувах отчетливи стъпки по паважа. Някой тичаше. Тичаше с дете. Отдалечаваше се от мен.
Не!
Спуснах се в спринт. Далечните светлини хвърляха достатъчно светлина, за да не се отклонявам от пътя. Пред себе си съзрях заграждението от метална мрежа! Винаги е било затворено. Когато го достигнах, видях, че е срязано с клещи. Минах през него и отново се озовах на пътеката. Озърнах се наляво, откъдето се минаваше обратно за парка.
Нямаше никой.
По дяволите, какво се бе прецакало? Помъчих се да мисля рационално. Да се съсредоточа. Добре, ако аз се опитвах да избягам, накъде щях да поема? Елементарно. Щях да завия надясно. Пътеките бяха объркани, тъмни, ветровити. Лесно можеш да се скриеш в храсталаците. Натам би се запътил някой, отвлякъл дете. Спрях се само за миг с надеждата да дочуя звуци от дете. Не чух нищо такова. Но пък чух ясно как някой извика: „Хей!“ с неподправена изненада.
Извих глава. Звукът определено бе дошъл отдясно. Хубаво. Отново се спуснах да бягам, като оглеждах хоризонта за суичър. Нищо. Продължих да се спускам по хълма. Загубих опора и едва не се претърколих надолу. От времето, когато живеех из тези места, бях запомнил, че бездомниците намират подслон по склона край пътя, където беше твърде стръмно за случайни пешеходци. Правеха, си заслон от клони в хралупите. Често ми се бе случвало да чуя силно шумолене, което едва ли идваше от катерица. Случвало се бе някой скитник да изскочи изневиделица — дългокос, с разчорлена брада и смрад, която се носи от него на талази. Имаше едно място недалеч оттук, където мъжките проститутки предлагаха услугите си на бизнесмени, слезли от влак „А“. В тази част тренирах джогинг в тихите часове на деня. Пътеката бе осеяна с използвани кондоми.
Продължих да тичам с наострени уши. Стигнах до разклонение на пътеката. Мамка му! Пак се запитах кой път беше по-заобиколен. Не знаех. Тъкмо се наканих да завия отново надясно, когато дочух шум.
Прошумоляване в храста.
Без да се замислям, се гмурнах натам. Бяха двама мъже. Единият по делови костюм. Другият, много по-млад, беше по дънки, на колене. Бизнесменът изруга. Аз не се отдръпнах. Защото бях чул гласа му само преди секунди. Той беше извикал: „Хей!“