Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Остави това да е моя грижа. Нейният баща много вероятно сега е вън в преддверието. Влез за малко в съседната стая! Ако оставиш вратата леко открехната, ще чуеш какво имам да обсъдя с него.
Цирковият ездач се отдалечи. Брат му позвъни и слугата Жан влезе.
— Вернер тук ли е?
— Да, милостиви хер.
— Да влезе!
Жан се обърна, остана за миг така и направи после кръгом надясно.
— Милостиви хер! — поде той.
— Какво има още?
— Този Вернер няколко пъти бил подавал молба за увеличение на заплатата, както чух.
— Да. Каква връзка има това със случая?
— Бях в жилището му. Беше ужасно. Глава до глава. Той наистина има нужда от увеличение.
— Не върши глупости. Не е твое задължение да се занимаваш с увеличенията на заплатите, така че не се меси там, където не ти е работата.
— Съдия-изпълнителят е бил при него!
— Откъде знаеш?
— Той току-що сподели с мен. И плачеше.
— Човече, мисля, че си се превърнал в стара жена! Откога всъщност си се сдобил с такова милостиво сърце? Никога не съм го забелязвал.
— Ще ви кажа откровено. Той мисли, че моето застъпничество ще бъде от полза, и обеща в продължение на три години да ми дава половината от увеличението, което би получил.
— Всички дяволи, наистина си откровен!
— Но аз изобщо не бих приел тези пари — продължи несмутимо Жан. — Не се нуждая от тях, понеже имам добър господар. Но толкова повече са необходими те на него. Тридесет и два гулдена дължи за данъци и не си е плащал наема за половин година. В най-скоро време ще бъде съдебно изхвърлен.
— И това ли ти разказа?
— Да.
— Значи няма чувство за чест.
— С чувство за чест човек не може да си плати наема и данъците, милостиви хер! Освен това трябват пари за лекар, за лекарства!
— Я се разкарай! Не желая повече да те слушам. Да влезе! Марш навън!
Жан изпрати театралния слуга. Той поздрави много смирено и зачака да бъде заговорен.
— Чух, че жена ти била болна? — попита интендантът, който сметна за уместно да подходи дипломатически.
— Много! — гласеше отговорът.
— Опасно ли е?
— Лекарят ме безпокои.
— Хм! И си бил секвестиран?
— Не мога да го отрека.
— И от жилището си щял да бъдеш изхвърлен?
— За съжаление!
— Но, човече, как си допуснал нещата да стигнат толкова далеч?
— Ако приспадам данъците и наема от заплатата си, на човек от семейството ми няма да се пада и по половин гулден на месец!
С тези прости думи той обрисува цялата плачевност на своето положение.
— Хората ти биха могли да работят! — посъветва интендантът.
— Правят го, иначе отдавна да сме измрели от глад!
— Ти няколко пъти подава молба за увеличаване на заплатата. Толкова бързо тези неща не стават. Ще видим дали през следващата година няма да бъде възможно да ти се плаща малко повече, но сега няма как. Но още днес ти се удава случай да припечелиш.
— Ще се заловя с радост!
— Надявам се! Чу ли, че на Белман ненадейно й станало недобре?
Вернер пребледня. Той заподозря какво ще последва и в забъркването си забрави да отговори.
— Е? — попита интендантът.
— Не е стигнало до мен.
— За съжаление днес тя не може да излезе на сцената, точно когато ще бъде представяна „Звездата на харема“. Дъщеря ти дали няма свободно време?
— Тя е много заета, хер интендант.
— С какво?
— Плете грейки и утре трябва да ги предаде. Ще се наложи да работи и през нощта.
— Може да ги предаде и вдругиден.
— Не става. Ще загуби работата си.
— Но аз се нуждая от нея! Тя е най-подходяща да замести Белман.
— Милостиви хер, моята дъщеря не е назначена при вас — осмели се да забележи Вернер.
— Но ти си!
— Тя не е обвързана със сцената.
— Но толкова повече пък ти!
— Няма необходимата рутина, опит, дарба!
— В случая не е и необходимо!
— А пък и изобщо не познава пиесата!
— Това също не е наложително. Тя просто трябва да лежи в живописна поза на дивана. Това е всичко.
— И въпреки това най-покорно моля да не бъде отправяно такова искане към моето дете!
Интендантът смръщи чело и запита:
— По каква причина?
— Аз познавам пиесата. Любимката на султана се явява по начин, който…
Засече.
— Е, който…?
— Който е невъзможен за Емили.
— Бре, бре! Онова, което може Белман, е възможно и за дъщеря ти. Тя не е графиня, я!
— Хер интендант, имайте жалост към нея и към мен!
— Жалостта тук никак не би била на мястото си. Ти искаш увеличение на заплатата, а отказваш да ме измъкнеш от затрудненото положение, макар че това би било изключително лесно за теб. Такъв слуга в театъра не ми е необходим. Всеки друг би сметнал за чест да се яви в помощ на своя главен началник и същевременно да види дъщеря си като обект на възхищение.