Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Кар-а-карн брои бързо — измърмори Сюлин, но смъкна булото си. Тук изненади не ги чакаха. Никой нямаше да остане край тези фургони, освен ако не го вържеха.
Ранд затвори Портала веднага щом и останалите Деви прекрачиха след него, и когато той престана да съществува, Луз Терин прошепна: „Няма я. Почти изчезна.“ В гласа му имаше облекчение — връзката между Стражник и Айез Седай не беше съществувала в Приказния век.
Аланна всъщност не бе изчезнала напълно. Не повече, отколкото през цялото време, откакто бе обвързала Ранд въпреки волята му, но присъствието й се бе смалило, и тъкмо това смаляване караше Ранд наистина да си дава сметка за нея. Човек можеше да свикне с всичко, приемеше ли го за даденост. Близо до нея, той я караше някак с нейните чувства, вгнездени в тила му, както и с физическото й състояние, ако се замислеше за това, и знаеше точно къде е тя също както знаеше къде се намира ръката му, но също както с ръката си, освен ако не се замислеше, тя просто беше там и толкова. Да, разстоянието облекчаваше, но той все още усещаше, че е някъде там, на изток от него. Искаше му се да я усеща. Стига Луз Терин да млъкнеше и той самият да можеше някак да заличи спомените за сандъка, щеше все пак да задържи тази връзка, само за да му напомня: „Никога не се доверявай на Айез Седай“.
Изведнъж осъзна, че Джонан и Ибин също държат сайдин.
— Освободи — каза той рязко — това беше командата, използвана от Таим — и усети как Силата изчезна от тях. Добри оръжия. Засега. „Избий ги, преди да е станало късно“ — измърмори Луз Терин. Ранд освободи Извора бавно и с неохота. Винаги мразеше да изоставя живота, нарасналите неимоверно усещания. Да изоставя борбата. Отвътре обаче остана напрегнат, готов да скочи, да го сграбчи отново. Вече винаги оставаше такъв.
„Трябва да ги избия“ — прошепна Луз Терин.
Ранд затъкна гласа някъде в тила си, изпрати една от Девите, Нерилеа, в палата и закрачи покрай фургоните. Не трябваше да идва тук. Трябваше да изпрати Федвин с писмо. Мислите му се завихриха. Елейн, Авиенда. Перин. Файле. Анура. Берелайн. Мат. Светлина, не трябваше да идва! Елейн и Авиенда. Анура и Берелайн. Файле и Перин, и Мат. Цветни отблясъци, бързи неуловими движения на ръба на взора му. И един луд, мърморещ някъде отдалече.
Бавно започна да си дава сметка, че Девите си говорят нещо. За миризмата. Намекваха, че идва от ашаманите. При това искаха да ги чуят, иначе щяха да използват говора на пръстите си — имаше достатъчно лунна светлина за това. Достатъчно лунна светлина, за да се види червенината, избила на лицето на Ибин, както и стиснатите челюсти на Федвин. Навярно не бяха вече момчета, във всеки случай не и след Думайски кладенци, но все пак бяха едва шестнадесетгодишни. Джонан се бе смръщил сърдито. Добре поне че никой от тях все още не беше сграбчил сайдин. Все още.
Той понечи да тръгне към тримата, но се спря и само повиши глас. Да чуят всички.
— Щом аз мога да търпя глупостите на Девите, значи и вие можете.
ОТ тези думи лицето на Ибин само почервеня още повече. Джонан изпъшка. И тримата отдадоха чест на Ранд с юмрук на гърдите, а после се извърнаха един към друг. Джонан каза нещо тихо, стрелвайки с поглед Девите, а Федвин и Ибин се разсмяха. Първия път, когато бяха видели Деви, те не знаеха дали да се опулят към странните същества, за които само бяха чели, или да побегнат преди тези гибелни айилки от сказанията да са ги избили. Сега вече нищо не може да ги изплаши. Е, имаха нужда да опознаят отново страха.
Девите зяпнаха Ранд и започнаха да си говорят с езика на жестовете — някои тихо се подсмиваха. Колкото и да бяха нащрек с ашаманите, те си бяха Деви и айилки и рискът правеше закачките още по-забавни. Сомара измърмори как Авиенда щяла да го научи него, което предизвика енергични одобрителни кимания. Ничий живот не изглеждаше така заплетен в сказанията.
Щом Нерилеа се върна и съобщи, че е намерила Даврам Башийр и Баел, който оглавяваше айилците тук в Кемлин, Ранд свали колана с меча си. Федвин го последва. Джалани извади голяма кожена торба за мечовете и Драконовия скиптър — държеше я така, сякаш мечовете бяха отровни змии — макар че всъщност дори така да беше, едва ли щеше да я държи толкова боязливо. Ранд си навлече едно наметало с качулка, което му подаде Корана, и сложи ръцете си зад гърба, а Сюлин ги овърза с едно въже. Здраво ги върза, като тихо мърмореше:
— Това е глупост. Дори влагоземците биха го нарекли глупаво.
Той се постара да не трепне. Беше силна и хич не го пожали, докато затягаше възела.
— Твърде често си ни бягал, Ранд ал-Тор. Изобщо не се пазиш. — Тя пък го смяташе за роден брат на нейните години, но безотговорен понякога. — Фар Дарейз Май носят честта ти, а ти изобщо не се пазиш.