Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Нямам намерение да прекарам цялата нощ тук, докато вие си играете на „Целувката на маргаритките“ — каза Ранд. Сюлин го изгледа сърдито — в рокли или в кадин-сор, жените си бяха едни и същи — но ашаманите престанаха да зяпат Девите и заметнаха каишките на торбите си на раменете си. Натисни ги здраво, бе казал той на Таим, и ги превърни в оръжия, и Таим му ги беше доставил. Доброто оръжие се задвижваше натам, накъдето го насочи човекът, който го държи. Само да можеше да е сигурен, че няма да се извърти в ръката му.
Тази нощ го чакаха три пътувания, но за едното от тях Девите не биваше да научават. Никой освен него не биваше да го узнава. Кое от другите две трябваше да е първо, той го бе решил предварително, но все още се колебаеше. Пътуването скоро щеше да стане известно, но имаше причини да го държи в тайна, доколкото можеше.
Когато Порталът се разтвори сред залата, през него лъхна сладникава миризма, позната на всеки фермер. Конска тор. Сбърчила нос, докато се забулваше, Сюлин поведе половината Деви през рамката. Ашаманите го погледнаха и ги последваха, гребвайки надълбоко от Верния извор — всеки колкото можеше да понесе.
По тази причина той можеше да усети тяхната мощ, докато минаваха покрай него. Без това беше трудно да се отличи един мъж, който може да владее Силата, и още по-трудно ставаше, ако той самият не искаше да помогне. Всички бяха много по-слаби от него. Поне засега никой не можеше да предвиди колко силен може да стане един мъж преди мощта му да спре да нараства. Федвин изпъкваше най-много от тримата, но той си имаше нещо, което Таим наричаше „бариера“. Федвин всъщност не вярваше, че може да въздейства на каквото и да било със Силата отдалече. Поради това от петдесет крачки способността му започваше да заглъхва, а от сто не можеше да запреде дори една нишка от сайдин. Мъжете, изглежда, придобиваха мощ по-бързо от жените, и това беше добре. Тези тримата поотделно бяха достатъчно силни, за да могат да направят Портал с прилични размери, макар и едва-едва, в случая с Джонан. Всеки Аша’ман, който той бе задържал при себе си, го можеше.
„Избий ги преди да е станало много късно, преди да са полудели — прошепна Луз Терин. — Избий ги, унищожи Самаил и Демандред, и всички Отстъпници. Всички трябва да избия, преди да е станало късно!“ Миг на борба, докато се мъчеше да измъкне Силата от Ранд, но не успя. Напоследък се опитваше да го прави все по-често, или да сграбчва сам сайдин. Второто беше дори по-опасно от първото. Ранд се съмняваше, че Луз Терин би могъл да хване Верния извор, след като той вече го държи; но и не беше сигурен дали ще може да го измъкне от Луз Терин, ако той го улови пръв.
„А аз самият?“ — помисли си Ранд отново. Почти го изръмжа, и с не по-малка злоба. Както се беше загърнал в Силата, гневът се плъзна като паяжина отвън по Празнотата, като огнена дантела. „Аз също мога да прелея. Лудостта ме дебне, но теб вече те е обзела! Ти уби себе си, Родоубиецо, след като уби жена си и децата си, и Светлината знае само колко още други. Аз няма да убия там, където няма да се наложи! Чу ли ме, Родоубиецо?“
Отвърна му мълчание.
Пое си дъх, дълбоко и накъсано. Никога не беше говорил на този мъж — стига да беше самият мъж, а не само глас; човек, цял-целеничък, със своите спомени — никога не му беше говорил така. Навярно така щеше да го прогони завинаги, и щеше да е за добро. Половината от налудничавите брътвежи на Луз Терин бяха плач за мъртвата му жена. А дали искаше да прогони Луз Терин? Единствения си спътник и другар в онзи сандък…
Обещал бе на Сюлин да преброи до сто, преди да ги последва, но ги отброи на петици, след което пристъпи на повече от сто и петдесет левги, към Кемлин.
Нощ бе загърнала кралския дворец на Андор, но лекият ветрец с нищо не облекчаваше зноя. Луната висеше все още почти пълна и сипеща светлина. Забулени Деви се разтичаха около фургоните, подредени зад най-големите дворцови конюшни. Мирисът на конска тор, която фургоните всеки ден откарваха навън, отдавна се беше просмукал навсякъде. Ашаманите бяха прилепили шепи към лицата си, а Ибин дори си беше запушил носа.