Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
„А аз самият?“ — помисли си Ранд. Едната му ръка стисна Драконовия скиптър, другата — дръжката на меча. „А ти самият? С какво си по-различен от тях?“
Мълчание. Луз Терин често отбягваше да отвръща. Навярно щеше да е по-добре, ако не го правеше никога.
„Ти истински ли си?“ — най-сетне проговори гласът в почуда. Отричането на съществуването на Ранд бе толкова обичайно, колкото отказът да отговаря. „Аз истински ли съм? Говорех с някого. Струва ми се, че говорех. В една кутия. В сандък.“ Дрезгав, тих смях. „Мъртъв ли съм, луд ли съм, или и двете? Все едно. Със сигурност съм прокълнат. Прокълнат съм и това е Ямата на ориста. Аз съм… п-прокълнат — смехът вече бе станал бесен — и т-това… е Я-ямата на…“
Ранд заглуши гласа до тихото бръмчене на насекомо — нещо, на което се бе научил, докато го държаха натикан в онзи сандък. Сам в тъмното. Сам-самичък с болката и жаждата, и с гласа на този отдавна умрял побъркан. Гласът понякога му беше бил утеха, единственият му спътник. Приятел. Нещо проблесна в ума му. Не образи, само примигващи, движещи се цветове. Странно защо го накараха да си помисли за Мат и за Перин. Тези проблясъци се бяха появили най-напред пак в онзи сандък, наред с хиляди други привидения. В сандъка, в който Галина, Ериан и Катерин го натикваха всеки ден, след като го пребиеха. Той поклати глава. Не. Вече не беше в сандъка. Пръстите го заболяха, впити в скиптъра. Само спомените останаха, а спомените нямаха сила. Той не беше в…
— Ако ще тръгваме, без да си се нахранил, да тръгваме. Вечерята отдавна приключи за всички.
Ранд се обърна и Сюлин се отдръпна. Сюлин, която можеше да стои очи в очи срещу леопард. Той смекчи чертите на лицето си, опита се поне. Усещаше лицето си като маска, като лице на някой друг.
— Добре ли си? — попита тя.
— Мислех. — Насили се да отпусне ръцете си и потръпна от студ, макар да бе с палто. По-удобно палто от онова, което бе облякъл в Думайски кладенци, тъмносиньо и без украса. Дори след банята не се чувстваше чист, не и с бушуващия в него сайдин. — Понякога мисля твърде много.
Още двайсетина Деви се бяха скупчили в единия край на помещението без прозорци, облицована с тъмно дърво. Осем позлатени светилника — с огледала, усилващи светлината, осветяваха всичко. Това го радваше — не можеше вече да понася мрак. Тук бяха и трима от Аша’ман: айилките в единия край на залата, Аша’ман — в другия. Джонан Адли, от Алтара въпреки името му, стоеше прав, скръстил ръце, и тъмните му вежди мърдаха като гъсеници — беше потънал в дълбок размисъл. Може би с четири години по-голям от Ранд, той бе изпълнен с решимост да заслужи сребърния меч на Вречените. Ибин Хопвил беше добавил малко повече плът по кокалите си и още пришки по лицето си от деня, в който Ранд го бе видял за първи път, но носът и ушите му все още си бяха същите. Той опипваше с пръсти иглата с меча на яката си, сякаш изненадан, че се е оказала там. Федвин Мор също щеше да носи меча, ако не беше облечен в зелено палто, подходящо по-скоро за някой богат търговец или дребен благородник, с малко сребърно везмо по маншетите и реверите. На годините на Ибин, но по-набит и с не толкова пъпки по лицето, той не изглеждаше никак щастлив, че черната му куртка лежи скътана в кожената торба в краката му. Точно заради тях беснееше Луз Терин, заради тях и останалите Аша’ман. Аша’ман, Айез Седай, всеки, който можеше да прелее, го довеждаше до бяс.
— Много мислиш ли, Ранд ал-Тор? — Инайла стискаше късо копие в едната си ръка и кожения си щит с още три копия в другата, но гласът й прозвуча така, че все едно му размаха пръст пред носа. Ашаманите я изгледаха намръщено. — Бедата ти е, че изобщо не мислиш. — Някои от останалите Деви се изсмяха тихо, но тя съвсем не се шегуваше. Беше по-ниска от всички Деви, косата й беше огнена като нрава й и имаше странни възгледи за отношенията си с него. Светлокосата й приятелка Самара, стърчаща с една глава и рамене над нея, кимна в съгласие — тя споделяше същите странни възгледи.
Той пренебрегна забележката, но не можа да потисне въздишката си. Самара и Инайла бяха най-тежкият случай, въпреки че никоя от Девите така и не можеше да реши дали той е Кар-а-карн, комуто трябва да се подчиняват, или единственото дете на Дева, станало някога известно на Девите, за когото да се грижат като за братче и някои от тях да го хокат като свой син. Дори Джалани, едва порасла да захвърли кукличките си, изглежда, го смяташе за по-малкото си братче, докато Корана, побеляла и набръчкана почти колкото Сюлин, се отнасяше към него като с най-големия си батко. Поне го правеха много рядко в присъствието на други айилци. Когато беше от значение, той се оказваше Кар-а-карн. И той им го дължеше. Те загиваха за него и той им дължеше всичко, което можеха да поискат.