Пустош

— Престани, бяло момче.

— Не мога. Имам развинтено въображение — весело отговори той.

Роланд свали чантата от рамото си, клекна и започна да приготвя скромен обяд от сушено месо, увито в листа. Еди и Сузана бяха установили, че листата имат вкус на спанак, само че по-силен.

Еди докара инвалидната количка до него и Роланд подаде на младата жена три „рулца по стрелбарски“, както ги наричаше. После подаде същото и на Еди.

В ръката му имаше още нещо — парчето дърво, от което стърчеше ключът.

— Хей, нали ти трябва? — обади се младежът.

— Сваля ли го, гласовете се връщат, но са много далечни. Мога да се справям с тях. Всъщност ги чувам дори когато нося ключа. Все едно са гласовете на мъже, които тихо разговарят отвъд следващия хълм. Мисля, че това е, защото, ключът още не е довършен. Не си работил по него, откакто ми го даде.

— Ами… ти го носеше и не исках да…

Роланд не каза нищо, но помръкналите му сини очи гледаха Еди като очите на търпелив учител.

— Добре де — промърмори младежът. — Страхувах се да не го повредя. Доволен ли си?

— Според твоя брат ти разваляш всичко… нали? — попита Сузана.

— Сузана Дийн, детски психолог. Сбъркала си призванието си.

Тя не се обиди от иронията му. Надигна с лакът кожения мях и отпи голяма глътка.

— Вярно е, нали?

Еди сви рамене.

— Трябва да го довършиш — кротко каза Роланд. — Мисля, че идва моментът, когато ще се наложи да го използваш.

Младежът отвори уста да каже нещо, после я затвори. Нито един от двамата не разбираше същината на проблема — този път не биваше да допусне никаква грешка. И ако наистина се провалеше, не можеше да захвърли ключа. Не беше виждал ясен от деня, когато отряза това парче дърво. Но най-много го безпокоеше мисълта, че рискува всичко. Объркаше ли нещата, ключът нямаше да се превърти, когато се наложеше. Все повече се притесняваше за онази малка завъртулка в края. Изглеждаше елементарна, но извивките не бяха точно както трябваше…

„Така, както е сега, няма да свърши работа. Поне това ти е ясно.“

Въздъхна, докато гледаше ключа. Да, наистина го знаеше. Трябваше да се опита да го довърши. Страхът му да не се провали щеше да направи това още по-трудно. Трябваше да преодолее този страх и да опита. Може би щеше да успее да го довърши. Бе постигнал много през седмиците, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му в самолета, насочил се към летище „Кенеди“. Фактът, че още беше жив и с разсъдъка си, беше най-сигурното доказателство.

Подаде ключа на Роланд и каза:

— Носи го засега. Ще работя по него, когато спрем да пренощуваме.

— Обещаваш ли?