Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Да.
Роланд кимна, взе ключа и започна да го нанизва на кожената каишка. Действаше бавно, но пръстите, останали на дясната му ръка, се движеха сръчно. Човек умееше да се приспособява.
— Нещо ще се случи, нали? — изведнъж попита Сузана. Еди я погледна.
— Какво те кара да мислиш така?
— Аз спя до теб и знам, че вече сънуваш всяка нощ.
Понякога говориш насън. Изглежда не са точно кошмари, но е ясно, че в главата ти става нещо.
— Така е. Но не знам какво.
— Сънищата са обсебващи — отбеляза Роланд. — Не ги ли помниш?
Еди се поколеба.
— Донякъде, но са объркани. Сънувам, че отново съм дете. След училище с Хенри играем баскетбол на старото игрище на Марки Авеню, където сега е съдът за малолетни престъпници. Искам Хенри да ме заведе да видя едно място на Дъч Хил. Стара къща. Децата я наричаха „Дворецът“ и всички казваха, че е обитавана от духове. Може би наистина беше така.
Той поклати глава при спомена.
— Сетих се за Дворецът за пръв път от години, когато бяхме на мечешката поляна и доближих глава да онази странна кутия. Знам ли… може би затова сънувам този сън.
— Но всъщност не мислиш така — рече Сузана.
— Не. Мисля, че онова, което става, е много по-сложно, отколкото само да си спомняш разни неща.
— И отидохте ли там с брат ти? — попита Роланд.
— Да. Убедих го да отидем.
— Случи ли се нещо?
— Не. Но беше страшно. Стояхме и гледахме къщата. Хенри се будалкаше с мен. Щял да ме накара да вляза и да взема нещо за спомен. Но не говореше сериозно. И той беше уплашен.
Това ли е всичко? — попита Сузана. — Сънуваш, че отиваш в Двореца.
— Има и още нещо. Някой идва… и после се навърта наоколо. Забелязвам го в съня, но някак… с крайчеца на окото си. Трябва да се преструваме, че не се познаваме.
Този някой наистина ли беше там тогава? — попита Роланд, като изпитателно го наблюдаваше. — Или беше само участник в съня?
— Беше много отдавна. Не съм бил на повече от тринадесет години. Как да си го спомням със сигурност?
Роланд не каза нищо.
— Добре, де — рече Еди. — Да. Мисля, че беше там. Хлапе. С раница. И очилата бяха твърде големи за лицето му. С огледални стъкла.
— Кое беше онова момче? — попита Роланд.
Еди дълго мълча. Държеше последното рулце „а ла Роланд“, но беше загубил апетит.
— Мисля, че беше хлапето, което ти срещна на крайпътната станция. Старият ти приятел Джейк. Мотаеше се наоколо и наблюдаваше мен и Хенри в онзи следобед, когато отидохме на Дъч Хил. Струва ми се, че ни следеше. Защото и той чува гласове като теб, Роланд. Сънува странни сънища като мен. Мисля, че онова, което си спомням, става в момента. Той се опитва да се върне тук. И ако ключът не е готов, когато хлапето предприеме хода си — или не е направен както трябва — Джейк вероятно ще умре.
— Може би си има свой ключ — каза Роланд. — Възможно ли е?
— Да, но не е достатъчно — въздъхна Еди и пъхна последното парче месо в джоба си за по-късно. „И мисля, че той не го знае.“
8
Избраха лявата пътека и тръгнаха. Инвалидната количка подскачаше и се клатушкаше, от време на време Еди и Роланд трябваше да я вдигат над камъните, които стърчаха от земята като изгнили зъби. Но все пак се придвижваха по-бързо и лесно, отколкото миналата седмица. Пътят вървеше нагоре и когато се обърнеше. Еди забелязваше как гората се отдалечава надолу по склона като поредица от леко наклонени стъпала. Далеч на северозапад се виждаше плискащ се водопад по назъбена скала. Изумен, той установи, че това място беше „стрелбището“, както го бяха нарекли. Сега чезнеше зад тях в омарата на сънливия летен следобед.
— Внимавай, бяло момче! — внезапно извика Сузана.
Еди погледна напред точно навреме, за да не блъсна Роланд с количката. Стрелецът бе спрял и надничаше в преплетените храсти вляво от пътя.
— Ако продължаваш така, ще ти отнема свидетелството за управление — закачливо подхвърли тя.
Еди не й обърна внимание и проследи погледа на Роланд.
— Какво видя?
— Има само един начин да разберем. — Стрелецът се обърна, вдигна Сузана от количката и я сложи на хълбока си. — Хайде да вървим.
— Пусни ме… Мога да си проправям път. При това по-лесно от вас, момчета, ако искате да знаете.
Роланд внимателно я сложи на обраслата с треви бразда, а Еди надникна в гората. Светлината на късното следобедно слънце хвърляше пресичащи се сенки, но му се стори, че видя какво бе привлякло вниманието на Роланд. Голям сив камък, скрит в плетеница от лози и увивни растения.
Извивайки се като змия, Сузана се вмъкна в гората. Двамата мъже я последваха.
Тя се бе подпряла на ръце и изучаваше правоъгълния камък. Беше се килнал пиянски на една страна като стара надгробна плоча.