Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Само че Джейк вече не си спомняше как бе намерил ключа и розата. Спомняше си само радостта и чувството за сигурност, които изпълниха сърцето и мислите му. Надяваше се отново да ги изпита. А през това време щеше да се движи. Това беше най-добрият начин да не те забележат в Ню Йорк.
Извървя по-голямата част от разстоянието до Първо Авеню, сетне се върна по пътя, по който бе дошъл, като постепенно се приближаваше към жилищната част на града, следвайки зелената светлина на светофарите (вероятно подсъзнателно знаеше, че дори те служат на Лъча). В десет часа се озова пред Музея на изкуствата на Пето Авеню. Беше му топло и се чувстваше уморен и потиснат. Пиеше му се газирана вода, но трябваше да запази колкото е възможно по-дълго малкото пари, които имаше. Беше извадил и последния цент от кутията до леглото си, но цялата сума възлизаше едва на осем долара.
Група ученици се строяваха за обиколка на музея. Импулсивно Джейк застана в края на редицата и влезе заедно с тях.
Обиколката продължи час и петнадесет минути. Хареса му. В музея беше тихо. Нещо повече, имаше климатична инсталация. И картините бяха хубави. Особено му се понравиха няколко от произведенията на Ремингтън, изобразяващи Стария Запад, и едно голямо платно на Томас Харт Бентън, на което парен локомотив прекосяваше обширните равнини около Чикаго, а мускулести фермери в работни комбинезони и сламени шапки стояха в нивите си и го гледаха. Учителките забелязаха Джейк едва накрая. Красива чернокожа жена в официален син костюм го потупа по рамото и го попита кой е.
Джейк не я видя да се приближава и за миг се вцепени. Машинално бръкна в джоба си и стисна сребърния ключ. Мислите му мигновено се проясниха. Отново се почувства спокоен.
— Групата ми е горе — виновно се усмихна той. — Трябваше да гледаме модерното изкуство, но тези неща тук долу много повече ми харесват, защото са истински картини. Някак са… нали разбирате…
— Измъкнал си се тайно, а? — подсказа учителката и ъгълчетата на устните й се извиха в едва сдържана усмивка.
— Е, по-скоро бих казал, че съм си тръгнал, без да се сбогувам.
Думите неволно се изтръгнаха от устните му. Учениците, които се бяха втренчили в него, бяха озадачени, но този път учителката се засмя.
— Или не знаеш, или си забравил — каза тя, — но във Френския чуждестранен легион са застрелвали дезертьорите. Предлагам ти веднага да се върнеш при класа си, млади господине.
— Да, госпожо. Благодаря. Те и без това сигурно вече са свършили.
— В кое училище учиш?
— Академията „Марки“.
И това му хрумна неочаквано.
Качи се на горния етаж. Заслуша се в разпокъсаното ехо от стъпки и приглушени гласове, отекващи в огромното пространство на ротондата, и се зачуди защо бе изрекъл онова име. Никога през живота си не бе чувал за академията „Марки“.
12
Изчака във фоайето на горния етаж, после забеляза, че единият от пазачите го гледа с нарастващо любопитство, и реши да се измъкне. Надяваше се, че класът, към който се бе присъединил за известно време, си е тръгнал.
Погледна часовника си. На лицето му се изписа изражение, което се надяваше, че прилича на: „Господи! Колко късно е станало!“, сетне хукна надолу по стълбите. Класът и красивата чернокожа учителка, която се бе засмяла на идеята за заминаване без сбогуване, ги нямаше и Джейк реши, че също трябва да се махне оттам. Щеше да се разходи още малко — бавно, заради жегата — и да се качи на метрото.
Спря пред сергия за кренвирши на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и втора улица и даде част от оскъдните си пари за вкусен сандвич. Седна на стъпалата на близката банка, за да изяде обяда си, и това се оказа досадна грешка.
До него се приближи полицай, който размахваше палката си в сложна поредица от движения. Изглежда не обръщаше внимание на нищо друго, освен на маневрите с палката, но когато спря пред Джейк, бързо я пъхна в примката и се обърна към него.
— Здрасти, младежо. Няма ли училище днес?
Джейк гладно поглъщаше сандвича си, но последната хапка заседна на гърлото му. Какъв скапан късмет… ако изобщо можеше да се нарече късмет. Намираха се на Таймс Скуеър, сборното място отрепките в Америка, където беше пълно с продавачи на наркотици, наркомани, проститутки и сводници, но това ченге ги подминаваше, за да се заяде с него.
Преглътна с усилие, сетне каза:
— Тази седмица е последната. Днес имахме само едно контролно. След това ни освободиха. — Млъкна, защото изпитателният поглед на полицая не му хареса, после смутено добави: — Имам разрешение.
— Аха. Може ли да видя картата ти за самоличност?
Сърцето на Джейк се сви. Дали майка му и баща му вече се бяха обадили на ченгетата? След приключението предишния ден това беше твърде вероятно. Нюйоркската полиция обикновено не би обърнала голямо внимание на поредното изчезнало дете, особено след като го нямаше само от половин ден, но баща му беше важна клечка в телевизията и се гордееше с връзките си. Джейк се съмняваше, че полицаят има негова снимка… но може би знаеше името му.