Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Ами — с нежелание отговори той, — нося картата си за ученическо намаление за магазин „Среден свят“, но това е всичко.
— Магазин „Среден свят“ ли? Не съм го чувал. Къде се намира? В Куинс ли?
— Ами… на Трийсет и трета улица.
— Аха. Дай я.
Полицаят протегна ръка.
Един чернокож с мъниста в косите, разпилени на раменете на жълтия му като канарче костюм, надникна през рамото му.
— Арестувай белия задник, полицай! Изпълни дълга си! Веднага! — весело каза той.
— Затваряй си устата и се разкарай, Илай — каза ченгето, без да се обръща.
Илай се изсмя, показвайки няколко златни зъба, и отмина.
— Защо не поиска неговата карта за самоличност? — попита Джейк.
— Защото в момента искам твоята. Покажи я, синко.
Ченгето или знаеше името му, или бе надушило, че нещо не е наред. Но това може би не беше толкова изненадващо, след като Джейк беше единственият бял в район, където вечно имаше размирици. И в двата случая въпросът се свеждаше до едно — идеята да изяде там обяда си беше тъпа. Но краката го боляха и беше гладен, по дяволите.
„Няма да ме спреш — помисли той. — Не мога да ти позволя да го направиш. Днес следобед в Бруклин трябва да се срещна с един човек… и на всяка цена ще бъда там.“
Вместо да извади портфейла си, той бръкна в джоба си, измъкна ключа и го вдигна към полицая. Обедното слънце обсипа лицето на мъжа с малки монети от отразена светлина. Очите му се ококориха.
— Хей! — задъхано възкликна той. — Какво е това, хлапе?
Протегна ръка към ключа, но Джейк го дръпна. Отразените кръгчета светлина хипнотично танцуваха по лицето на ченгето.
— Не е необходимо да ти давам картата си. Можеш да прочетеш името ми и без да я взимаш, нали?
— Да, разбира се.
Любопитството изчезна от лицето на полицая. Не откъсваше очи от ключа. Погледът му беше вторачен, но не съвсем безизразен. В него се четеше удивление и неочаквано щастие. „Ето, това съм аз — помисли Джейк. — Където и да отида, разпръсквам радост и доброта. Въпросът е какво да правя сега?“
Млада жена (вероятно не библиотекарка, съдейки по зелените копринени прилепнали панталони и прозрачната й блузка), полюшвайки бедра, се приближи към тях. Носеше обувки с осемсантиметрови токове. Погледна първо ченгето, после Джейк. Видя ключа и застина на мястото си. Ръката й бавно се вдигна и докосна гърлото й. Някакъв мъж се блъсна в нея и й каза да гледа къде върви. Младата жена не му обърна внимание. Джейк видя, че край тях се бяха спрели още четири-пет човека. Всички се бяха втренчили в ключа. Събираха се, сякаш бяха видели уличен факир.
„Справяш се страхотно. Никой не те забеляза“ — помисли Джейк. Погледна през рамото на ченгето и на другата страна на улицата съзря табела с надпис „Аптеката на Денби“.
— Казвам се Том Денби — рече Джейк на ченгето. — На картата ми пише така, нали?
— Да, да.
Полицаят бе загубил интерес към него. Вниманието му беше привлечено от ключа. Петънцата отразена слънчева светлина скачаха и се въртяха на лицето му.
— А ти не търсиш момче на име Том Денби, нали?
— Не — отговори ченгето. — Не съм чувал за него.
Около тях се бяха събрали половин дузина зяпачи. Всички гледаха мълчаливо и удивено сребърния ключ в ръката на Джейк.
— И аз мога да си тръгвам, нали?
— Какво? О, разбира се. Върви.
— Благодаря — рече момчето, но в момента не беше сигурно как да тръгне.
Беше обградено от мълчаливата тълпа зомбита. Струпваха се все повече хора. Идваха само да видят какво става, но онези, които съзираха ключа, се втрещяваха и не можеха да откъснат очи от него.
Джейк стана и бавно тръгна заднешком по широките стълби на банката. Държеше ключа пред себе си като укротител на лъвове, вдигнал камшика си. Стигна до широката бетонна площадка горе, пъхна го в джоба си, обърна се и побягна.
Спря само веднъж и погледна назад. Малката група около полицая бавно се съживяваше. Хората се споглеждаха с озадачени изражения, после продължаваха по своя път. Полицаят погледна безучастно вляво, сетне вдясно и нагоре към небето, сякаш се опитваше да си спомни как се бе озовал там и какво е мислел да направи. Джейк беше видял достатъчно. Беше време да намери спирка на метрото и да отиде в Бруклин преди да се е случило още нещо странно.