Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Джейк напипа бутона отстрани, който освобождаваше пълнителя. Той падна в ръката му с металическо изщракване, което силно отекна в тихия апартамент. Отново погледна нервно към вратата, после насочи вниманието си към пълнителя. Беше пълен с патрони. Понечи да го върне в пистолета, но пак го извади. Да държиш зареден пистолет в заключено чекмедже на бюрото беше едно, но да го носиш из Ню Йорк — съвсем друго.
Постави оръжието на дъното на раницата, сетне отново бръкна между папките. Този път извади кутия с патрони, пълна почти до половината. Спомни си, че преди да загуби интерес към рюгера, баща му се бе упражнявал в стрелба в полицейския клуб на Първо Авеню.
Дъската отново изскърца. Джейк изпита непреодолимо желание да побегне.
Извади една от ризите, които бе взел, сложи я на бюрото и изсипа патроните в нея, после остави кутията на мястото й. Накани се да излезе, когато погледът му се спря на купчинката канцеларски материали на бюрото. Очилата с огледални стъкла „Рей-Бан“, които баща му обичаше да носи, бяха най-отгоре. Взе лист хартия и след миг колебание посегна към очилата. Пъхна ги в джоба на ризата си. После извади тънката златна писалка от поставката й и написа: „Мили мамо и татко“.
Спря и се намръщи на обръщението. Какво по-точно да напише? Че ги обича ли? Това беше вярно, но недостатъчно. Имаше най-различни неприятни истини, пронизващи главната като стоманени куки, забити в кълбо прежда. Че ще му липсват ли? Не знаеше дали това е истина или не, което беше ужасно. Или може би се надяваше, че той ще им липсва?
Изведнъж осъзна какъв е проблемът. Ако възнамеряваше да замине само за един ден, трябваше да им напише нещо. Но той беше почти убеден, че няма да е дори за седмица, месец или за лятото. Напуснеше ли веднъж апартамента, щеше да е завинаги.
Смачка листа, сетне промени решението си и написа: „Моля ви, грижете се за себе си С обич, Джейк.“ Това беше много тъпо, но поне беше нещо.
„Чудесно. А сега, престани да насилваш късмета си? Махай се оттук!“
И той го направи.
Апартаментът беше тих. Джейк прекоси на пръсти дневната. Чу само дишането на родителите си — похъркването на майка си и носовото придихание на баща си, което всеки път завършваше с леко, но пронизително изсвирване. Хладилникът шумно зареди и за миг момчето се вцепени. Сърцето му биеше лудешки. Стигна до вратата. Отключи я колкото можа по-тихо, излезе и безшумно я затвори след себе си.
От сърцето му сякаш падна камък, когато резето щракна. Обзе го някакво предчувствие. Не знаеше какво го очаква и имаше основание да се съмнява, че е опасно, но беше едва на дванадесет години — твърде малък, за да се откаже от екзотичната наслада, която внезапно го изпълни. Отпред се простираше магистралата — таен път, водещ към неизвестни земи. Имаше тайни, които биха могли да се разкрият пред него, ако беше умен… и ако му провървеше. Напусна дома си призори. Предстоеше му голямо приключение.
„Ако не отстъпя, ще видя розата. — помисли си той, докато натискаше копчето на асансьора._ — Сигурен съм, че ще видя и него.“_
Тази мисъл го изпълни нетърпение, граничещо с възторг.
Три минути по-късно излезе изпод сенника, който закриваше входа на сградата, където бе прекарал целия си живот. Спря за миг, после зави наляво. Това решение не беше произволно. Отправи се на югоизток, по пътеката на Лъча, и тръгна да търси Тъмната кула.
7
Два дни, след като Еди даде на Роланд недовършения ключ, тримата пътници — разгорещени, изпотени, уморени и в лошо настроение — се провряха през неотстъпчива плетеница от храсти и нискостеблени растения и откриха нещо, което отначало им заприлича на две неясно очертани пътеки, вървящи успоредно под преплетените клони на старите дървета. Еди ги разгледа внимателно и реши, че не са обикновени пътеки, а отдавна изоставен път. От двете страни растяха храсти и уродливи дървета. Тревясалите вдлъбнатини бяха бразди от колела, достатъчно широки, за да мине инвалидната количка на Сузана.
— Алилуя! — извика той. — Да пием за откритието!
Роланд кимна и развърза кожения мех, привързан на кръста му. Подаде го първо на Сузана, която Еди носеше на гръб. Ключът, вече завързан на кожена каишка около врата му, помръдваше при всяко негово движение. Сузана отпи една глътка и подаде меха на Еди, който също отпи и започна да разгъва инвалидната количка. Беше намразил обемистото приспособление. Беше като желязна котва, която го задържаше. С изключение на една-две счупени спици, количката беше в добро състояние. Понякога Еди си мислеше, че проклетото нещо ще надживее всички. Сега най-после може би щеше да послужи за нещо… поне за известно време.