Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Спря веднъж, преди да стигне до нея, когато вдясно съзря каменен знак. Отклони се от пътеката, за да го разгледа. На камъка имаше букви, които бяха почти заличени от времето. Накрая затвори очи — нещо, което не бе правил насън дотогава — и проследи с пръст всяка буква, все едно беше сляп и четеше Брайлово писмо. Буквите придобиха очертания и накрая изречението се оформи в сияние от синя светлина.
Както спеше в леглото си, Джейк сви колене до брадичката си. Ръката, стискаща ключа, беше под възглавницата и пръстите го обвиха още по-здраво.
„Средният свят — помисли той. — Разбира се. Сейнт Луис, Топика, Оз, Световното изложение и Чарли Пуф-Паф“.
В съня си отвори очи и продължи по-нататък. Поляната зад дървото беше залята със стар, напукан асфалт. В средата бе нарисуван бледожълт кръг. Джейк разбра, че това е игрище за баскетбол още преди да види момчето в другия край, което стоеше на наказателната линия и стреляше в коша с парцалива стара топка. Кошът се подаваше от нещо, което приличаше на павилион в подлез. Вратата беше боядисана в редуващи се диагонални ивици в жълто и черно. От нея — или вероятно отдолу — се чуваше равномерният тътен на мощни двигатели. Звукът беше обезпокоителен. Страшен.
„Не стъпвай върху роботите — без да се обръща, каза момчето с топката._ — Мисля, че са мъртви, но на твое място не бих рискувал“_
Джейк се огледа и видя, че на земята са разпръснати части от машини. Една приличаше на плъх или на мишка, а друга — на прилеп. В краката му лежеше ръждясала механична змия, счупена на две парчета.
„Нима, това съм аз?“ — попита Джейк, като пристъпи към момчето с топката, макар да знаеше, че не е така. Хлапето беше по-голямо от него, най-малко на тринадесет години. Косите му бяха по-тъмни и когато го погледна, Джейк видя, че очите му са кафяви. Неговите бяха сини.
„Ти как мислиш?“ — попита хлапакът и му подхвърли топката.
„Не, разбира се — отговори Джейк. — Само дето през две от последните три седмици бях раздвоен.“
Момчето изопна тяло и стреля от средата на игрището. Топката се изви във висока дъга и безшумно падна в коша. Джейк остана доволен, но установи, че се страхува от онова, което непознатото момче можеше да му каже.
„Знам. Беше ти трудно, нали? — рече хлапакът. Носеше избелели памучни шорти на райета и жълта фланелка с надпис: «В СРЕДНИЯ СВЯТ НЯМА НИТО МИГ СКУКА». На главата си бе завързал зелена кърпа, за да не пада косата му в очите._ — Пък и преди да се подобрят, нещата се влошават.“_
„Какво е това място? — попита Джейк. — И кой си ти?“
„Портата на Мечката… но в същото време е и Бруклин.“
В думите липсваше логика и същевременно бяха логични. Джейк си помисли, че нещата в сънищата винаги изглеждат така, но все имаше чувството, че не сънува.
„А що се отнася до мен — продължи момчето, като хвърли топката през рамо и вкара кош, — аз не съм от голямо значение. Трябва да те водя, това е всичко. Ще те заведа там, където е необходимо да отидеш, и ще ти покажа онова, което е нужно да видиш, но трябва да внимаваш-, защото ще се преструвам, че не те познавам Непознатите изнервят Хенри. Може да стане зъл, когато е нервен, пък и е по-голям от теб.“
„Кой е Хенри?“ — попита Джейк.
„Няма значение. Само не му позволявай да те забележи. Навъртай се около нас… и ни следвай. После, когато тръгнем…“
Момчето го погледна. В погледа му се четеше състрадание и страх. Изведнъж Джейк осъзна, че непознатият започва да избледнява. През фланелката се видяха жълтите и черните ивици на вратата.
„Как да те намеря?“
Той се уплаши, че момчето може да се стопи преди да му е казало всичко, което искаше да чуе.
„Няма да е трудно — отговори непознатият. Гласът му бе придобил странно отекващо ехо._ — Качи се на метрото за Ко-Оп Сити. Няма начин да не ме намериш.“_
„Не! Няма да мога! — извика Джейк. — Ко-Оп Сити е огромен. Там живеят стотици хиляди хора.“
Момчето вече представляваше млечнобяло очертание. Само кафявите му очи изпъкваха ясно. Усмихваха се като на котарака от „Алиса в Страната на чудесата“. Гледаха Джейк със състрадание и загриженост.
„Няма проблем — каза то. — Ти намери ключа и розата, нали? По същия начин ще намериш и мен. Днес следобед, Джейк. Около три часа ще бъде добре. Трябва да внимаваш и да си бърз. А сега тръгвам… но се радвам, че се запознахме. Виждаш ми се свестен и не се изненадвам, че той те обича. Не забравяй обаче, че е опасно. Внимавай… и бъди бърз!“