Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— „Не, глупачето ми — отвърна стопанинът му. — Под водата има опасност. Ти ще се качиш на сала“.
Трябваше да положат огромни усилия да прокарат тежкото съоръжение, отгоре на всичкото с лорса на борда, през течната кал до откритата вода. Хиеро стоеше на кърмата с прът в ръцете. Клотц легна в средата, където се чувствуваше неуверено. При този начин на придвижване силата и издръжливостта му бяха безполезни. До еленът като пухкаво кълбо се бе свил мечокът.
Хиеро налегна пръта и тромавия сал с разнородния си екипаж се плъзна в мрака.
8. ОПАСНОСТ И СТАРЕЦ
Тежкото съоръжение се оказа още по-тромаво, отколкото предполагаше Хиеро. Те бавно се промъкваха през плътната стена водни растения, с които бе пълна лагуната. Отначало свещеникът сечеше стеблата им с меча си, после го завърза здраво за края на пръта и повече нямаше защо да се страхува, че някаква твар ще го хване за ръката, докато е наведен над ръба на сала.
— „Нещо лошо и опасно (наблизо)! — изведнъж се раздаде в мозъка му предупредителният сигнал на мечока. — Не е човек. Друго е. Мисли и не мисли едновременно“.
Хиеро се опря на пръта си. Лучара направи същото. Големият сал плаваше бавно напред, докато екипажът му се вслушваше в нощните шумове с обикновените и ментални сетива. Но наоколо не се долавяше нищо, освен оглушителни квакания, които направо заглушаваха обикновената реч.
— „То идва — предаде Хърм. — Бързо (като) риба. Чувам… не, (вече) не чувам“.
Свещеникът знаеше, че мечокът не греши, достатъчно е чувствителен към всяка опасност и вече няколко пъти ги спасяваше. Щом е определил заплахата, значи това създание е тук някъде и от него не може да се очаква нищо хубаво! Мисли и не мисли едновременно! Сега няма време да разсъждава над странните думи. Разтревожен и разстроен от незнайната опасност, Хиеро напрегнато се взираше в черната неподвижна вода, в близките развалини и храсталаци. Някак си бегло отбеляза, че огромните рога на Клотц достатъчно са израснали и сега представляват страшно оръжие.
Но в света облят от бледата лунна светлина всичко беше спокойно. Накрая Хиеро даде знак на Лучара и забоде пръта си в мътната вода. Салът се насочи в празното пространство между две разрушени сгради. Но когато навлязоха в сянката им, срещнаха неочаквано препятствие — плаваща по повърхността купчина гниещи стебла. Хиеро изтича на носа и започна да ги сече с меча. Лучара му помагаше. За щастие тук беше дълбоко и те бързо се справиха.
Салът бавно продължи пътя си в мрака. Като мъртви нощни очи ги гледаха избитите прозорци и дупките в стените на разрушените здания. По едно време от развалините излетяха безброй прилепи и преминаха над главите им. Водата между строежите изглеждаше черна и бездънна. Често салът пресичаше големи открити пространства, за които Хиеро предполагаше, че се били площади или паркове на древния град.
Небето на изток порозовя от първите лъчи на изгряващото слънце. Хиеро погледна напред и насреща му се усмихна Лучара. Двамата бяха изморени, мръсни и така изхапани, че сякаш нямаха здраво място по тялото си, но бяха живи, здрави и изминали досега значително разстояние.
— Не искам да плаваме през деня — произнесе Хиеро, като изтри потта от челото си. — Погледни там, онова място е подходящо за лагер.
Намираха се в почти квадратен залив, под който изглежда се криеше древен площад. От три страни над главите им надвиснаха огромни каменни грамади, оплетени от стеблата на лиани и други пълзящи растения. На четвъртата се откриваше нещо обнадеждващо. Намиращото се там здание е рухнало не много отдавна под тежестта на изминалите години. В резултат образуваното островче имаше причудлива форма и се издигаше над водата на няколко метра. Част от него бе обрасла с гъсти храсти, които обещаваха на пътешествениците надеждно укритие.
Скоро салът бе долепен за брега, по който се търкаляха безброй листа, купчини мокри съчки и доста дънери. Пътешествениците се настаниха един до друг и зачакаха изгрева на слънцето. Същевременно започнаха да обсъждат подробностите на миналата нощ.
— „Хърм, какво те изплаши?“ — запита Хиеро.
— „Нещо ново — отвърна мечокът, като напразно се опитваше да запази носа си от ухапванията на насекомите. — Бързо и коварно. Лоши мисли. Ненавижда всички (които) не приличат на него. Не е човек, не е обикновено животно, това зная със сигурност. Може би — Хърм прекъсна за известно време, — то сякаш прилича на жаба, но (може да) мисли!“ — и докато събеседниците му смилаха съобщението, той добави: — „Усещах само едно такова същество. То си отиде. Навярно ще търси други подобни“. — След последното мечокът затвори очи и задряма.