Потомците на Шанара

— Но какво трябва да правим? — веднага попита Пар, почти без да мисли.

Когато се появи, сянката беше доста наситена, като дух, завърнал се отново в пълноценния живот. Сега обаче, очертанията й вече започваха да избледняват и този, който навремето е бил Аланон, потрепера като лек дим.

— Деца на Шанара, трябва да се възстанови равновесието, ако искате да унищожите Призраците завинаги. Нужна е Магия, за да се сложи край на тази извратена форма на живот. За да се възвърне силата на човека. Тази магия е ваше наследство — твое, на Рен и на Уокър. Трябва да се запознаете с него и да го приемете.

Рогът на пъкала започна отново да бушува и членовете на малката група отстъпиха пред съсъка му — всички с изключение на Коглайн, който стоеше като скала най-напред с глава, отпусната върху гърдите.

Сянката на Аланон като че ли отново стана по-наситена и се издигна. Дрехите й се развяха. Очите фиксираха Пар и той почувства сякаш невидим пръст пробива гърдите му.

— Пар Омсфорд, носител на молитвената песен, заповядвам ти да откриеш Меча на Шанара! Само чрез него може да излезе истината, а само чрез истината да бъдат победени Призраците. Вземи Меча, Пар. Използвай го както ти диктува сърцето. Ти ще трябва да откриеш истината за Призраците!

Очите на сянката се отместиха от него.

— Рен, дете на скрит и забравен живот, твоята задача е също толкова важна. Не могат да бъдат излекувани Земите и техните народи без Елфите — вълшебници. Открий ги и ги върни в света на хората. Само тогава болестта ще свърши.

Рогът на пъкала се издигна с трясък.

— А ти. Уокър Бо, който не вярваш, търси вярата и необходимото разбиране, за да я поддържаш. Търси това, което може отново да даде живот на Земите. Търси изчезналия Паранор и Друидите…

В лицата на всички се четеше удивление и за момент се понесе недоверчив ропот. След това започнаха да крещят и да се надвикват — всеки искаше да бъде чут, но виковете заглъхнаха, когато ръцете на сянката се издигнаха и земята отново се разтресе.

— Изчезвам…

Водите на езерото бучаха и съскаха зад гърба й. На изток се развиделяваше. Гласът на сянката отново се превърна в шепот:

— Трябва да знаете повече. Щеше ми се да ви кажа още нещо, но не мога. В смъртта ми липсва силата, която имах като жив. Позволено ми е да виждам само парчета от живота в миналото и в бъдещето. Не мога да открия какво е скрито от вас, тъй като в моя свят материята няма голямо значение. С всеки ден спомените ме напускат. Усещам какво става и какво е възможно — това е достатъчно. Ето защо обърнете ми внимание. Не мога да дойда с вас. Не мога да ви водя. Не мога да отговоря на въпросите ви — всичко трябва да откриете сами. Моето време в Четирите земи свърши, деца на Шанара. Каквото едно време стана с Бремен, сега се случва с мен. Не съм окован като него, но все пак не съм и свободен. Смъртта ограничава съществуването. Аз съм минало. Бъдещето на Четирите земи принадлежи на вас и само на вас…