Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— Но ти искаш от нас невъзможното! — изсумтя отчаяно Рен.
— Още по-зле! Искаш неща, които не бива да се случват! — разяри се Уокър. — Да дойдат отново Друидите! Да открием Паранор?
Отговорът на сянката беше спокоен:
— Искам това, което трябва да стане. Имате умението, смелостта, правото и необходимостта да го направите. Повярвайте на това, което ви казах. Направете го. Тогава Призраците ще бъдат унищожени…
Пар усети, че гърлото му е пресъхнало от притеснение. Аланон започваше да изчезва.
— Къде да търсим? — извика той обезумял. — Откъде да започнем? Аланон, трябва да ни кажеш!
Отговор не последва. Сянката продължи да чезне.
— Не! Не можеш да си идеш! — извика изведнъж Уокър Бо.
Сянката започна да потъва във водите на Рога на пъкала.
— Друид, забранявам ти! — крещеше яростно Уокър и хвърляше от своя прах, протегнал ръце, сякаш да го задържи.
Като че ли в отговор цялата долина избухна. Земята започна да се тресе и скалите застрашително се разместиха, въздухът се раздвижи, водите на езерото яростно бушуваха, мъртвите крещяха, а сянката на Аланон изгоря в пламъци. Членовете на групичката бяха захвърлени на земята и всичко се завъртя във вихрушка от светлина и звуци.
Накрая отново стана тъмно и спокойно. Те надигнаха внимателно глави и се огледаха. Долината се беше изпразнила от сенките и духовете, които ги придружаваха. Земята се успокои, а Рогът на пъкала отново се превърна в тихо и спокойно езеро, което отразяваше все още плахата светлина от изток.
Пар Омсфорд бавно се изправи на крака. Почувства се така, като че се събужда от сън.
ГЛАВА 16
Когато възвърнаха самообладанието си, членовете на малката групичка откриха, че Коглайн липсва. В началото помислиха, че е невъзможно, че бъркат и започнаха да го търсят в изчезващите нощни сенки. Но малко бяха местата в долината, където човек можеше да се скрие, а старецът го нямаше никъде.
— Може би сянката на Аланон го е грабнала? — предположи Морган в желанието си да се пошегува.
Никой не се засмя. Никой дори не се усмихна. И без това бяха сериозно разтърсени от всичко, което се случи онази нощ и изчезването на стареца само подсили удивлението им. Едно беше сенките на мъртви Друиди да се появяват и изчезват, съвсем друго, когато ставаше въпрос за човек от плът и кръв. Освен това Коглайн бе последната им връзка към смисъла на сънищата и причината да бъдат тук. След като и тази нишка бе прекъсната, те болезнено осъзнаха, че остава да разчитат само на собствените си сили.
Постояха несигурно още миг-два. След това Уокър промърмори, че си е изгубил времето. Той тръгна по пътя обратно, а другите го последваха. Слънцето бе над хоризонта и златисто оглавяваше безоблачното небе. Топлината беше вече увиснала над назъбените върхове на Драконовите зъби. Пар погледна през рамо когато достигнаха изхода от долината. Рогът на пъкала отвърна на погледа му мрачно и неотзивчиво. Пътят обратно мина в мълчание. Всички мислеха за думите на Друида, преценяваха предизвикателствата и никой все още не беше готов да говори. Със сигурност не и Пар. Толкова бе объркан от чутото, че се чудеше дали наистина го е чул. Вървеше заедно с Кол след останалите, които се движеха в редица по пътеката надолу към полите на планините и си мислеше, че може би все пак Уокър Бо е бил прав, независимо от това, какво точно е мислел. Кол го попита дали е добре и той кимна, а вътрешно се запита дали въобще някога пак ще е добре.
Сянката му бе заповядвала да открие Меча на Шанара.
Очевидната невъзможност на задачата беше потискаща. Не знаеше откъде да започне. Никой, доколкото знаеше, дори не бе виждал Меча, откакто Тирзис беше окупиран от Федерацията — преди повече от сто години. А може да е изчезнал и по-рано. Оттогава със сигурност никой не го е виждал. Както много други неща, свързани с времето на Друидите и магията, Мечът беше част от легенда, която не бе забравена. Нямаше ги Друидите, нямаше ги Елфите, нямаше я магията — поне не в света на хората. Колко често го беше чувал?
Той стисна челюсти. Какво точно трябваше да направи? Какво трябваше да направи всеки от тях? Аланон не им бе дал нищо, освен собствената си увереност, че задачите, които им поставя, са изпълними и необходими. Усети как го заля топла вълна. Не беше споменато за неговата магия — молитвената песен, а той смяташе, че повечето, свързани с нея неща, са скрити от него. Не бе споменато как може да я извика. Дори не му дадоха възможност да зададе въпроси. Не научи нищо повече от това, което знаеше.